— Защо точно ти?
— Защото преди да започна работа в „Прентис“, имах полицейско досие. Бях излъгал, че нямам, но някои хора намират начин да изровят такива неща за всекиго. Допускам, че затова са се насочили към мен.
— Звучи логично.
— Исках да се обърна към полицията, но Аманда имаше друга идея.
— И каква беше тя?
— Да спасим детето. — Аманда Мейсън се беше вмъкнала обратно в стаята и бе застанала зад гърба ми. — Не очаквах полицията да ни повярва. Освен това не мислех, че Ема ще бъде в безопасност. Не и в семейство като това. С Никълъс поспорихме, но накрая го убедих да се престори, че убива бебето.
— Ами документите? Смъртният акт?
— Всичко е подправено — каза Аманда. — Аз отговарях за детското интензивно отделение. Не беше никак трудно.
— Видях снимка на Рей Пери, който държи в ръце мъртво дете.
— Това не е нещо, с което се гордеем — каза Аманда.
— Глупости! — Мейсън се хвана за металната рамка от двете страни на леглото и се изправи. — Използвахме едно новородено, което беше починало същия ден. Сираче. Завихме го с одеяло и го дадохме на семейство Пери.
— Не са те наели Рей и Мари, така ли?
— Беше Боунс Макинтайър — каза Мейсън, вперил поглед в замръзналия образ на екрана. — Той ме нае и после постави скрита камера в стаята на бебето. Аз знаех за камерата и ми беше ясно, че смята впоследствие да използва записа, за да ме изнудва. Нещо като застраховка, за да не си отварям устата.
— И ти го накара да си мисли, че му се е разминало?
— Направихме го, за да запазим Ема — каза Аманда. — Докато всички наоколо си мислеха, че е мъртво, детето щеше да бъде в безопасност.
— Но тя не е мъртва?
Аманда поклати глава.
— Къде е тогава? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.
Аманда постави на съпруга си инжекция, за да го приспи, и го зави с одеяла. После се качихме горе за по още една чаша чай.
— Ема е русото момиче, което видях на влизане, нали? — казах аз.
Аманда кимна.
— Мислех си, че ще има въпроси, но на никого не му пукаше за нас. Разбира се, ние сме тихи хора. Нямаме много приятели. Предполагам, че и това помогна.
— Кога каза на Мари, че дъщеря й е жива?
— Едва след изчезването на Рей. Исках да го направя по-рано, но Никълъс не беше сигурен, че е добра идея. Мислеше, че и съпругът й може да е замесен в плана за убийството на Ема, и не искаше да рискува.
— И каква беше реакцията й, когато й каза?
— Истерична. Не можеше да повярва. После видя
Ема и тогава разбра истината. Искаше да я премести някъде другаде, но накрая решихме да остане тук. Достатъчно близо сме, за да може Мари да я вижда, а и тук е в безопасност.
— Това е и единственият дом, който дъщеря й някога е имала.
— Дългосрочните ни планове винаги са били да изведем и двете по-далече от Чикаго.
— Но Боунс следи дъщеря си?
— Най-големият й страх е той да не разбере, че Ема е жива.
— Разкажи ми за нея.
— Ема е дар от Бога.
— Не се съмнявам.
— Нейното заболяване се оказа в доста по-лека форма, отколкото всички си мислеха първоначално. Веднага след раждането й я заведохме да я оперират в друг щат. Преди година и половина тя остави проходилката и се очаква да води нормален живот.
— Това е чудесно, Аманда.
— Да, нали? — Тя наведе глава и заплака. Беше звук, какъвто само една майка може да издаде; звук, който разкъса сърцето ми. — Направих всичко по силите си, господин Кели. Заведох я в клиника в Сейнт Луис, за да избегнем ненужно внимание. Обичах я като свое дете. Може би дори повече.
Отвън заваля пролетен дъжд, заблъска внезапно и неумолимо по покрива. Аманда си издуха носа и погледна през прозореца, сякаш никога през живота си не бе виждала буря.
— Тази вечер не трябваше да вали.
— Синоптиците никога не познават.
Тя подсмръкна в отговор на тази очевидна истина и отпи от чая си.
— Ема не може да остане вечно тук — казах аз.
— Няма да остане.
Усетих друга промяна — увеличаващата се дистанция в гласа й, с която ми напомняше, че за нея аз съм външен човек. Нито родител, нито закрилник, нито нещо подобно. — Къде е тя, Аманда?
— Няма я, господин Кели. При майка си е и никога няма да се върне.
43
Нужни ми бяха три дни, за да открия майката и дъщерята. Още три, за да убедя майката да се срещне с мен. Срещата стана в собствената ми дневна. Всички подслушвателни устройства бяха махнати по-рано същата сутрин. Мари Пери беше седнала в едно кресло с лице към улицата. Започна да говори, без да я питам нищо.