— Опитах с йога, медитирах, повтарях мантри. Всичко, за което можете да се сетите. След което Рей изчезна, федералните ме арестуваха, медиите ме налапаха, сдъвкаха и изплюха. Ако вие бяхте минали през това, едва ли щеше да ви е до „Намасте”, по дяволите!
Сърбеше ме езикът да я попитам за Кения и водопадите, но реших да не прекалявам.
— Казали сте на асистентката ми, че искате да говорим за Рей. — Пръстите й си играеха с пакета „Марлборо“.
— Аз съм частен детектив.
— Знам кой сте, господин Кели. Защо се интересувате от съпруга ми?
— Искате да кажете: кой ме нае да го търся?
Тя изтръска пепелта от цигарата си и подви крак върху седалката на стола.
— Именно. Кой ви нае? Колко ви плаща? И каква връзка има въпросната личност с Рей?
— Не знам отговора на нито един от тези въпроси.
— И въпреки това приехте задачата. Сигурно парите си ги бива.
— Въпросът не е в парите.
Докато се усмихваше скептично, изпускаше струйки дим.
— Не ме будалкайте и аз ще ви отвърна със същото.
— Може ли да поговорим за съпруга ви?
— А нужно ли е?
— Не знам. Защо приехте да се срещнем днес?
— Може би от скука. Тия дни няма кой знае колко желаещи да се срещнат с една опозорена бивша първа дама, за която половината свят си мисли, че е помогнала на съпруга си да избяга. Единствените, които редовно разговарят с мен, са федералните. Ако щете вярвайте, но очаквам едва ли не с нетърпение месечната си колоноскопия.
— Защо го направи Рей?
— Защото го чакаха трийсет години затвор.
— Други причини?
— Съпругът ми не ме е посвещавал в своя малък план, ако това е, за което намеквате.
На вратата се почука и асистентката подаде глава през пролуката.
— Един час до следващия ви ангажимент.
— Благодаря ти, Памела. До няколко минути приключвам.
Мари удостои Памела с ледена усмивка и изчака, докато младата жена затвори вратата.
— Всичките са стажантки. Твърде наивни са, за да си дават сметка, че не представлявам нищо. Затова всички се преструваме, че все още съм първа дама. А пък аз ходя по разни треторазредни благотворителни събирания и режа ленти на квартални магазинчета. Днес откривам пекарна за кексчета в Андерсънвил. Хората си плащат за времето ми. А тъжното е, че вероятно бих го направила и безплатно.
— Да се върнем на Рей.
— Рей го няма, господин Кели. И няма да се върне.
Тя смачка цигарата си в пепелника и се обърна във въртящия стол с лице към прозореца, от който се виждаше предното стълбище на Института по изкуства. Забелязах, че ръцете й с допрени върхове на пръстите, които трепереха, докато ги повдигаше към брадичката си.
— Госпожо Пери?
— Да?
— Добре ли сте?
Тя извърна глава и ме прикова към стената с такъв безжизнен поглед, с какъвто би се гордял всеки уважаващ себе си труп.
— Вие сте частният детектив, господин Кели. Какво мислите?
6
Вървях по Мичиган Авеню, като се опитвах да се отърся от неприятното усещане, че Мари Пери изпива по литър кръв на вечеря, преди да се оттегли в ковчега си да подремне. Спрях пред някакво не особено убедително подобие на бар на ъгъла на „Мичиган“ и „Мънроу“ и си поръчах „Джим Бийм“, чист. Телефонът ми зазвъня, но аз не му обърнах внимание. Когато престана, набрах един номер и зачаках.
— Кели?
— Какво става, Винс?
Освен мой приятел Винс Родригес беше и следовател в отдел „Убийства“ на градската полиция. Не че имах кой знае колко приятели. Отчасти беше така, защото отбягвах хората. И отчасти, защото хората ме отбягваха. Но Винс ми беше приятел, откакто се помнех. На него можех да разчитам дори когато рискувах да му навредя. Което се случваше често.
— Къде, по дяволите, се криеш?
— Кротувам и бачкам. — С Родригес не се бяхме чували от три месеца. През това време не бях разговарял практически с никого от значение за мен. Освен с кучето си. Бях сигурен, че и на него съм му омръзнал до смърт. — Как е животът в центъра?
— Същата помия, както винаги. Уест Сайд е все още разкопан. Хората се редят на опашка да се съдят. Адвокатите тъпчат мангизи с шепи в джобовете си.
Преди малко повече от година и половина Уест Сайд бе претърпял биологическа атака. Бяха загинали около петстотин души и градът все още не се бе съвзел изцяло. Но щеше да се оправи — физически, емоционално и психологически. С драскотини и тук-там белези може би, но Чикаго си е Чикаго. Нелсън Алгрен го бе казал най-добре: „То е като да обичаш жена с разбит нос“.
— Имаш ли малко време да поговорим? — попитах аз.