— Казвай.
— Не по телефона.
— Дяволите да те вземат, Кели!
— Нищо особено не искам. Просто да поговорим. На по едно питие. Ще ти хареса.
— Няма да ми хареса. — Кратка пауза. — Къде си сега?
Казах му. След петнайсет минути Родригес седна до мен и махна с ръка на бармана.
— Ти какво пиеш?
— „Бийм“.
Той кимна и каза:
— И за мен същото.
Барманът се зае да налива питието му, а в това време Родригес се настани удобно и вдигна поглед към телевизора.
— Гледа ли новините?
— Не. Защо?
— Тази сутрин намерихме новородено в Линкълн Парк. — Барманът се върна с питието му. Родригес отпи малка глътка и въздъхна доволен. — Бива си го, дявол да го вземе.
— И какво, разправяй!
— Получи се свидетелски сигнал, че някакъв мъж бил изоставил бебе в багажника на кола. Аз се случих наблизо и отидох на място да проверя. Оказа се, че колата е с фалшиви номера и е била открадната от Торонто.
— А бебето?
— Кой знае? Може да са били просто някакви скапани родители, които обичат да крадат коли. Или пък да са се опитвали да продадат детето.
— На черния пазар?
— Все по-често се натъкваме на такива случаи. Говори се, че имало канал за търговия с деца, който се ръководел от тук. Както и да е, детето е адски сладко. Латиноамериканче. Тъкмо когато го вадехме от багажника, телевизионен екип засне всичко. Бинго! Сензацията на деня.
— Наистина ли?
— Докато разбера какво става, още пет камери вече снимаха бебето. Закарахме го в болница „Прентис“, после дадохме пресконференция. А твоят ден как минава?
— Интересно.
— Интересно, а? Това съм го чувал и преди. От толкова интересно за малко да ме разжалват. На два пъти.
— Нямай грижи, Винс.
— Да бе. — Родригес ме изгледа в светлината на лампите над бара. — Ама добре ли си?
— Разбира се.
— Изглеждаш ужасно.
— Благодаря.
— Виждал ли си я?
— Коя?
Родригес поклати глава и отново погледна към телевизора.
— Ей, би ли превключил на новините?
Барманът вдигна дистанционното и смени канала.
— Благодаря. — Родригес отново се обърна към мен. — Искаше да говорим. Или предпочиташ да се пържиш в собствен сос?
Сосът в случая си имаше име: Рейчъл Суенсън, федерален съдия и мое бивше гадже, преди да ме изпорти на ФБР. След което в мен остана само чувство на обида. И надежда. Това е нещото, което те съсипва накрая. Надеждата.
— Предпочитам да се пържа — казах аз.
— Естествено. Какво друго би могъл да направиш? И така, знам, че ще съжалявам, но за какво ме повика тук?
— Имам нов клиент.
— Много се радвам за теб.
— Но не знам името му.
— Наистина ли?
— Виж сам. — Извадих мобилния си телефон и отворих имейла, с който бях нает на работа. Родригес го прочете, после още веднъж, след което остави телефона на бара и го плъзна към мен.
— Знаех си аз, че не биваше да идвам.
— Реймънд Пери, а?
— Казах ти, че е интересно.
Бяхме се преместили в едно сепаре, за да си чуем приказката. Телевизорът над бара още предаваше новини, но моят приятел Родригес бе загубил интерес към тях.
— Колко време мина, откакто Пери изчезна?
— Две години.
— Струва ми се, сякаш са минали десет. Последно чух, че го забелязали някъде на тропически остров.
— Да бе, на Карибите. А преди това в Париж, Британска Колумбия и Банкок. И всичко това за година и половина.
— Ехааа! Тоя е като хималайския Снежен човек.
— По-скоро като призрак.
— Ти виждал ли си го на живо?
— Веднъж. На панихидата на Късток.
Уолтър Късток беше чикагски полицай. Бе изслужил едва шест месеца като новобранец, когато му се бе наложило да отиде по сигнал до някаква дупка в Саут Сайд. Съпругът бе изстрелял три куршума през затворената врата и го бе убил на място.
— И какво ти е мнението?
— Рей дойде сам. Без лимузина, без антураж, без подготвена реч. Просто изказа съболезнования на семейството. После завел приятелите на Късток в един бар и пил с тях, докато затворили.
— Чувал съм я тая история.
— Рей си беше завършен политик, но аз го харесвах. Поне тогава ми се стори свестен.
Родригес изръмжа и отпи от бърбъна си.
— Кой е готов да се изръси толкова, за да го открие?
— Не знам.
— Преведоха ли ти първите сто бона?
— Да, в сметка на мое име са.
— Теглил ли си от тях вече?
Поклатих глава.
— А смяташ ли изобщо да ги пипаш?
— Защо, заем ли търсиш?
— Зависи какво очакваш от мен.
— Мислех си дали не можеш да помолиш някого от „Финансови престъпления“ да проследи откъде са постъпили парите, да види сметката на клиента? По-дискретно, ако може.