Старателно документирах смущаващи разговори, в които не можех да задам директен въпрос на мъжа си – откъде знаеше, че съм била на друго място, а не у леля Шарлот, когато се бях измъкнала да пътувам крадешком до града. Записах си част от онова, което се случи при онази първа тайна среща. След като се представих на приветливата жена, тя ме покани вътре и с жест ми посочи да седна на канапе, срещу което имаше аквариум с разноцветни рибки. Тя самата седна на тапициран стол с права облегалка вляво от мен и ми каза да я наричам Кейт. „За какво искаш да говорим?“, попита ме. „Понякога се тревожа, че изобщо не познавам съпруга си“, отвърнах. „Сещаш ли се за причина, поради която Ричард би искал постоянно да бъдеш извън равновесие? – попита тя в края на разговора ни. – Каква би била мотивацията му за това?“
Ето какво се мъчех да разгадая през дългите празни дни, докато Ричард беше на работа. Изваждах тетрадката си и си припомнях как обажданията с мълчание започнаха веднага, след като с Ричард се сгодихме, и винаги идваха, когато него го нямаше при мен. Записах как съм сигурна, че разправих на Ричард за разкаянието ми, задето настоях пред Маги да постави превръзка на очите си, споделих с него колко ме тормози тази конкретна подробност. Защо тогава той държеше да ми сложи превръзка на очите, когато ме поведе към новата къща? Описах как съм намерила фигурката с младоженците за тортата, купена години след брака на родителите на Ричард. Страниците, където разказвах за необяснимото изчезване на Дюк, бяха размазани от сълзите ми.
Когато ме нападнеше безсънието, измъквах се от леглото и слизах долу на пръсти, за да запълвам тетрадката с настойчивите мисли, изскочили в съзнанието ми през най-тъмните часове на денонощието. Колкото повече се вълнувах, толкова по-разкривен ставаше почеркът ми. Някои бележки подчертавах, прекарвах стрелки, за да съединя мисли, дращех допълнения в полето. За няколко месеца бях преполовила дебелата тетрадка.
Прекарах дълги часове да изливам думи на страниците и в процеса на това да анализирам брака си. Сякаш той бе красив плетен пуловер и бях открила малка изскочила нишка, която прехвърлях в пръстите си. Бавно я дърпах, при което шарките в плетивото и формата му започваха да се губят с всеки въпрос и несъответствие, които излагах черно на бяло в дневника си.
Той, ляв крак. Греши, десен крак. Думите отекват в мозъка ми и се забързвам още повече. Трябва да стигна при Ема преди него.
– Не, Ричард. Ти ме целуна – отсичам.
Единственото, което Ричард мрази повече от това да го оспорват, е да го хванат в грешка.
Завивам покрай заведението за салати и хвърлям поглед към улицата зад гърба си. Такситата, движещи се в моята посока, са десетина. Той може да е във всяко от тях.
– Пила ли си? – пита ме.
Много го бива да отмести фокуса, да изтъкне слабостите ми, да ме принуди да се оправдавам.
Не ми пречи, стига да продължава да говори. Нека е на телефона, та да не предупреди Ема, че отивам към нея.
– Каза ли ѝ за диамантеното колие, което ми подари? – дразня го. – Дали ще ти се наложи и на нея да купиш такова един ден?
Знам, че този въпрос е равносилен на хвърлена бомба през прозореца на таксито му и е в тон с намеренията ми. Искам да вбеся Ричард. Искам да стисне юмруци и да присвие очи. Така, ако пръв се добере до Ема, тя най-сетне ще види онова, което той така сръчно крие. Ще разбере, че носи маска.
– По дяволите, можеше да се примириш и да направиш нещата по-лесни – виква той.
Представям си го на ръба на седалката на таксито, надвесен към шофьора.
– Каза ли ѝ? – питам отново.
Той диша тежко; от опит знам, че е на ръба да изгуби контрол.
– Няма да участвам в този нелеп разговор. Посмееш ли да я доближиш отново, ще се погрижа да те приберат под ключ.
Натисвам бутона за прекъсване. Защото се намирам пред самото жилище на Ема.
Нанесох ѝ голяма вреда; възползвах се от нейната невинност.
Както никога не съм била съпругата, за която Ричард ме мислеше, така също не съм и жената, каквато Ема ме виждаше.
Първата вечер, когато срещнах моята заместничка на служебното парти, тя се изправи иззад бюрото си, облечена в маковочервения си гащеризон. Отправи ми широка открита усмивка и ми протегна ръка.
Събитието беше елегантно като всичко в света на Ричард: стъклена стена с изглед към Манхатън. Морски дарове в индивидуални лъжички, миниатюрни агнешки котлети с мента, разнасяни от сервитьори в смокинги. Струнен квартет, изпълняващ класическа музика.