Трета част
Глава 31
Тичам надолу по стълбите и се подхлъзвам на завоя към третия етаж. Удрям хълбока си в стъпало, преди да съм успяла да се уловя за перилата, и цялата ми лява страна е пронизана от болка. Но мигом се изправям на крака и продължавам. Ако Ричард реши да се качи по стълбите, вместо да използва асансьора, ще се сблъскаме лице в лице.
Мисълта ме кара още повече да ускоря темпо и аз се озовавам в преддверието в мига, когато вратите на асансьора се затварят. Иска ми се да проследя цифрите, светващи на панела, за да видя дали ще спре на етажа на Ема. Само че не мога да рискувам дори няколко секунди забавяне. Втурвам се на улицата, а там едно такси тъкмо се отделя от бордюра. Потропвам по капака на багажника и виждам червената светлина на спирачките.
Пъхвам се вътре и се отпускам изнемощяла на седалката. Отварям уста да съобщя адреса на леля Шарлот, но думите засядат на гърлото ми.
Заобикаля ме лимонов аромат. Влиза в косата ми, прониква през кожата ми. Напъхал се е в носа ми и стига чак до дробовете ми. Ричард очевидно току-що е слязъл от таксито. Когато биваше възбуден – когато чертите му се изопнеха и мъжът, когото обичах, сякаш изчезваше, – винаги излъчваше по-силен мирис.
Прищява ми се да побегна, но не мога да си позволя да чакам друго такси. Затова свалям стъклото, доколкото е възможно, и казвам на шофьора къде искам да ме откара.
Писмото ми е дълго само една страница; на Ема ще ѝ стигне и една минута да го прочете. Надявам се да има време да го направи, преди Ричард да се озове на прага ѝ.
Шофьорът завива на следващия ъгъл и след като съм хвърлила последен поглед през прозореца да се уверя, че Ричард не ме следва, отпускам глава на облегалката. Питам се как съм пропуснала дефекта в моя план да се освободя от съпруга си. Разполагах с толкова много време да го формулирам; след служебното парти това се превърна в моя целодневна работа, а после ме обсеби напълно. Бях пределно внимателна и все пак бях допуснала възможно най-голямата заблуда.
Не отчетох факта, че ще пожертвам една съвършено невинна млада жена. Сляпо се стремях към собственото си бягство. Почти бях изгубила надежда, че е възможно. Докато не осъзнах, че той никога не би ме пуснал да си ида, ако не вярва, че идеята е негова.
Знаех го заради това, което ми стори, когато в един по-ранен момент си мислеше, че се опитвам да го напусна.
Започнах да се отдръпвам от брака си след галавечерта в чест на Алвин Ейли. Все още бях относително млада и силна. Не бях безвъзвратно пречупена.
Веднага след галата, когато Ричард се конфронтира с мен в кухнята, погледна надолу към китката ми, която побеляваше в силните му ръце. Сякаш не осъзнаваше, че той самият я извива; сякаш друг бе виновен за този крясък като на ранена птица, нададен от мен заради болката.
Ричард не ме бе наранявал зле преди въпросния случай. Поне не физически.
Имаше моменти, когато го виждах да се спира, и сега осъзнавам, че е бил на ръба. Записвах всеки от тези епизоди в черната си мушамена тетрадка: в таксито, след като целунах Ник на моминското си парти; в „Сфолия“, когато мъж на бара ме почерпи питие; вечерта, когато поставих пред Ричард въпроса за изчезването на Дюк. Имаше и други случаи, когато беше доближавал още повече. Веднъж хвърли на пода поставената ни в рамка сватбена снимка, строши стъклото ѝ и запрати към мен смехотворно обвинение: че съм флиртувала с Ерик, инструктора ни по леководолазно гмуркане. „Видях го пред стаята ни!“, изкрещя ми Ричард и аз си припомних как беше оставил синини на китката ми, когато ме изтегли от лодката. Друг път, малко след една от визитите ни при лекарката по безплодие, когато беше изгубил сериозен клиент, Ричард затръшна вратата толкова силно, че една ваза падна от рафт.
Стискал бе неведнъж твърде силно ръката ми над лакътя, а един път, като ме разпитваше за пиенето ми и аз сведох очи, той ме сграбчи за брадичката и я повдигна с рязък замах, та да ме принуди да го погледна.
В тези случаи винаги бе съумявал да сдържи яростта си. Оттегляше се в стаята за гости или излизаше от къщата и се връщаше чак когато гневът му се бе уталожил.
След галавечерта в чест на Алвин Ейли като че за пръв път писъкът ми стигна до съзнанието му.
– Съжалявам – каза и пусна ръката ми. Отстъпи назад и прекара ръка през косата си. Издиша бавно. – Но защо ме излъга, по дяволите.
– Леля Шарлот – прошепнах отново. – Кълна се, отидох само да се видя с нея.
Това не биваше да го казвам. Но се боях да призная, че съм отишла да разговарям с някого за брака ни, за да не го накарам да избухне още по-силно или да задава въпроси, на които не бях готова да отговарям.