При повторената ми лъжа нещо у него се скъса и той изгуби борбата.
Ударът от дланта му по бузата ми прозвуча като изстрел. Паднах върху коравия, настлан с плочки под. В първия момент шокът потисна болката, докато лежах там в разкошната рокля, която ми беше подарил и която сега бе набрана около бедрата ми. Гледах го, притиснала ръка към бузата си.
– Какво?... Как можа...
Той посегна надолу и аз помислих, че ще ми помогне да се изправя на крака, че ще ме умолява за прошка, че ще обяснява как е искал да удари шкафа, не мен.
Вместо това Ричард ме сграбчи за косата и така ме вдигна.
Надигнах се на пръсти, дерях ръцете му в отчаяни усилия да се избавя от хватката му. Имах чувството, че отделя скалпа от черепа ми. От очите ми рукнаха сълзи.
– Моля те, спри – простенах.
Той ме пусна, но веднага след това ме прикова към ръба на плота. Сега не ме нараняваше, но знаех, че това е най-опасният момент във вечерта. В живота ми.
Всичко по лицето му се компресира. Присвитите му очи потъмняха. Но най-странно ми действаше гласът му. Единствено него разпознавах; това беше гласът, успокоявал ме през толкова нощи, изричащ обещания да ме обича и пази.
– Трябва да помниш, че дори когато ме няма там, винаги съм с теб – каза.
Остана втренчен в мен за момент.
После моят съпруг се появи отново. Отстъпи назад.
– Иди да си легнеш, Нели – каза.
На другата сутрин Ричард ми донесе поднос със закуска. Не бях спала, нито бях помръднала от леглото.
– Благодаря ти – казах с тих и равен глас. Ужасявах се да не го накарам отново да превърти.
Погледът му падна върху китката ми, която вече беше посиняла и подута. Излезе от стаята и се върна с торбичка лед. Без да каже нищо, я постави върху синината.
– Ще се прибера рано, мила – каза ми. – Аз ще донеса вечеря.
Покорно си изядох овесената каша с боровинки. Въпреки че по лицето нямах белези, усещах челюстта си изтръпнала и ме болеше, като дъвчех. Слязох долу, изплакнах купичката си и потръпнах, когато, без да се замисля, издърпах миялната с наранената си ръка.
Оправих леглото, като внимавах да не извивам китката си, докато подпъхвах чаршафите в ъглите. Взех душ и потръпнах, когато силната струя попадна върху травмирания ми скалп. Не можех да изтърпя сешоара, затова оставих косата си мокра. Когато отворих вратата на дрешника, видях роклята на Алегзандър Маккуин спретнато окачена отпред. Нямах спомен да съм я събличала дори; останалата част от вечерта ми бе като в мъгла. Припомних си само желанието да се смаля физически доколкото е възможно. Или направо да стана невидима.
Отминах роклята и избрах облекло на пластове: клин, дебели къси чорапи, фланелка с дълги ръкави и жилетка. Погледът ми бе привлечен от куфарите ми на висока лавица. Втренчих се в тях.
Още тогава можех да прибера някои вещи и да си тръгна. Щях да ида в хотел или да отседна у леля ми. Или дори да се обадя на Сам, макар да не бяхме говорили от дълго време, защото помежду ни се бе образувала пукнатина. Но знаех, че Ричард няма лесно да се примири.
Когато излезе сутринта, чух бипване, а това означаваше, че е активирал алармата, и после вратата се затръшна зад него.
Но онова, което чувах най-силно, беше ехото на думите му: Аз съм винаги с теб.
Докато още се взирах в куфарите, на вратата се позвъни. Беше необичаен звук; почти никога не ни посещаваше някой без предупреждение. Нямаше нужда да отварям; сигурно беше доставчик, дошъл да остави пратка.
Но звънецът прозвуча отново, а миг по-късно зазвъня и домашният телефон. Когато вдигнах слушалката, раздаде се тревожният глас на Ричард:
– Мила, къде си? – попита. Погледнах часовника на нощното шкафче. Без да усетя, беше станало единайсет.
– Тъкмо излизам изпод душа – отговорих. Чух някой да чука по вратата.
– Трябва да отвориш входната врата – каза той.
Затворих телефона и слязох по стълбите, като усетих стягане в гърдите. Със здравата си ръка дезактивирах алармата и отключих. Ръцете ми се тресяха. Нямах представа какво ме чака от другата страна, но Ричард беше поръчал да отворя.
Потръпнах от зимния въздух, който ме блъсна в лицето. Пред мен стоеше куриер с електронен клипборд и малък черен плик.
– Ванеса Томпсън? – попита. Аз кимнах.
– Моля, подпишете тук – каза и ми протегна клипборда. Трудно ми беше да държа писалката. Криво-ляво написах името си. Вдигнах глава и видях, че той гледа китката ми. Синините бяха с цвета на патладжан и се показваха изпод ръкава на жилетката.
Куриерът побърза да отмести очи.
– Това е за вас – каза и ми подаде пакета.