– Играх тенис и паднах – обясних.
Видях облекчение в изражението му. Но като се обърна към снега, покриващ всичко наоколо, отново извъртя глава и ме погледна.
Бързо затворих вратата.
Развързах панделката на плика и вътре видях кутийка. Вдигнах капака ѝ: съдържаше златна гривна от „Вердура“, поне пет сантиметра дебела.
Извадих я и я вдигнах пред себе си. Гривната, изпратена от Ричард, идеално щеше да покрие грозните синини по китката ми.
Преди изобщо да реша дали ще мога някога да я нося, получихме обаждането, че майка ми е починала.
Години наред съм позволявала на страха да доминира над мен. Но сега, като седя в таксито, усещам, че друго чувство излиза на повърхността: гняв. Усетих един вид катарзис, като излях яростта си срещу Ричард, след като толкова дълго бях преглъщала всичко.
По време на брака ни задушавах емоциите си. Приспивах ги с алкохол; отпъждах ги чрез отрицание. Вървях на пръсти около настроенията на мъжа ми с надежда, че ако създавам достатъчно угодна нему среда – ако казвах и вършех правилните неща, – бих могла да контролирам климата в дома ни.
Понякога успявах. Колекцията ми от бижута – гривната „Вердура“ бе първата придобивка, поднесена ми от Ричард след онова, което той наричаше „недоразумения“ – ми припомня за случаите, когато не съм била на ниво. Не ми и хрумна да взема тези неща, когато си тръгнах. Дори да ги продадях, щях да чувствам парите мръсни.
По време на брака ми, а дори и след него думите на Ричард отекваха в съзнанието ми и ограничаваха действията ми. Но сега си спомням онова, което леля Шарлот ми каза тъкмо тази сутрин: „Не се боя от бурите, защото се уча да управлявам своя кораб“.
Затварям очи и вдишвам юнския въздух, нахлуващ през отворения прозорец, който прогонва последните остатъци от мириса на Ричард.
Не е достатъчно, че успях да избягам от моя съпруг. Нито пък ще е достатъчно да предотвратя сватбата. Дори ако Ема напусне Ричард, уверена съм, че той ще се прехвърли към следващата млада жена. Поредната заместничка.
Онова, което трябва да открия, е начин да спра Ричард.
Къде е той в този конкретен момент? Виждам го да притегля Ема в прегръдка, да ѝ казва колко съжалява, задето бившата му съпруга я преследва. Взема писмото от ръцете ѝ, хвърля му бърз поглед, после го смачква на топка. Ядосан е – но тя може би го смята за оправдано предвид действията ми. Все пак се надявам, че съм я убедила да преразгледа миналото им, да погледне към историята им с други очи. Може би си спомня моменти, когато реакциите на Ричард са я стъписвали. Когато за кратко е преставал да се владее.
Какъв ще е следващият му ход?
Той ще се помъчи да ми го върне.
Мисля усилено. После отварям очи и се накланям напред.
– Промених си намеренията – казвам на шофьора, който ме откарва към апартамента на леля Шарлот. – Трябва да се отбия на друго място. – Отварям адрес в телефона си и му го диктувам.
Той ме оставя пред клон на Ситибанк в центъра. Там са сметките на Ричард.
Когато Ричард ми остави чека, поръча ми да използвам парите, за да си помогна. Дори предупредил банката, че ще го депозирам. Но след като изпратих на него снимката на Дюк, а на Ема писмото, показала съм му, че няма просто да изчезна тихичко.
Подозирам, че днес ще спре изплащането на чека. Така ще започне Ричард наказанието срещу мен; това е относително лесен начин за него да ми даде сигнал, че няма да толерира моето неподчинение.
Трябва да осребря чека му, преди да е успял да съобщи в банката, че е размислил.
Има две свободни каси; на едната е младеж в бяла риза и с вратовръзка. На другата е жена на средна възраст. Макар мъжът да е по-близо до мен, отивам при гишето на жената. Тя ме посреща със сърдечна усмивка. На баджа ѝ пише „Бети“. Изваждам от портфейла си чека на Ричард.
– Искам да го осребря – казвам.
Бети кимва, после поглежда сумата. Смръщва вежди.
– Да го осребрите? – пита, вперила очи в листчето хартия.
– Да – отвръщам. Неволно започвам да тупам с крак по пода и си нареждам да спра. Тревожа се, че Ричард може в същия този момент да звъни в банката, за да стопира чека.
– Бихте ли седнали? – казва тя. – По-добре ще е началникът ми да ви обслужи.
Поглеждам към лявата ѝ ръка. Не носи брачна халка.
Веднъж щом човек усвои номерата, не е трудно да се изплъзва от въпроси. Разправяш колоритни странични случки, та да отклониш вниманието от факта, че в действителност нищо не споделяш. Нужно е също така да се избягват конкретни детайли. Допустимо е и да се излъже, но само при необходимост.
Навеждам се по-близо към гишето.
– Вижте, Бети – подхващам. – О, така се казва майка ми... всъщност казваше се. Наскоро почина. – Тази лъжа беше ненужна.