Тя разбърква сметаната в кафето си.
– И дума да не става – възразява. – Ти си млада. Няма да прекараш живота си в грижи за старица.
– Харесва ли ти, или не, ще съм тук при теб – обявявам безгрижно. – Открих най-добрия специалист в Ню Йорк по дегенерация на макулата. Имаме записан преглед при него след две седмици.
Секретарката вече ми е изпратила в имейл формуляри, които леля Шарлот ще попълни с моя помощ.
Китката ѝ се задвижва в по-бързи кръгове и има опасност кафето да се разплиска над ръба на чашата ѝ. Усещам, че се чувства неловко. Сигурна съм, че като художник на свободна практика няма кой знае колко големи здравни осигуровки.
– Когато Ричард дойде, ми даде чек – съобщавам. – Имам много пари. – И си заслужавам всеки цент от тях.
Преди тя да успее да протестира, вземам чаша и за себе си и казвам:
– Не мога да споря за това, преди да съм пила кафе.
Тя се засмива и аз сменям темата.
– Какво ще правиш днес? – питам я.
– Мислех да отида до гробищата – отговаря ми. – Искам да посетя Бо.
Обикновено леля ми предприема това пътуване само на годишнината от сватбата им, която е през есента. Но разбирам, че сега вижда всичко в нова светлина, фиксира познати образи в банката на паметта си, за да се връща към тях, когато изгуби зрението си.
– Ако си склонна на компания, ще те придружа на драго сърце – казвам ѝ, разбърквам финално яйцата и им добавям сол и черен пипер.
– Не си ли на работа? – пита ме тя.
– Днес не съм – отвръщам.
Намазвам препечените филии с масло и разделям яйцата в две чинии. Сервирам на леля Шарлот, после отпивам от кафето си, за да спечеля време. Не искам да я тревожа, затова измислям история за съкращения, които на магазина се налага да направи.
– Ще ти обясня, докато закусваме – казвам.
На гробищата посаждаме мушкато до надгробната плоча – жълто, червено и бяло, – като една през друга си припомняме любими истории на Бо. Леля Шарлот разказва за първата им среща: той се престорил на непознатия, с когото имала уговорка да се види в кафене. Признал истината чак след седмица, на третата им среща. Чувала съм тази история много пъти, но тя винаги ме разсмива, особено когато стига до момента колко облекчен бил той, че не се налага повече да отговаря на името Дейвид. Аз споменавам колко много обичаше той малкото журналистическо бележниче, което държеше в задния си джоб, с молив, пъхнат в металната му спирала. Когато идвах на гости в Ню Йорк с мама, той даваше и на мен същото такова. Преструвахме се, че правим заедно репортаж за събитие. Водеше ме в близката пицария и докато чакахме пицата си, той ме караше да регистрирам всичко, което виждах – гледки, миризми, дочути реплики, – също като истински репортер. Не се отнасяше към мен като към малко дете. Уважаваше наблюденията ми и ме хвалеше, че имам набито око за детайлите.
Обедното слънце е високо в небето, но дърветата ни дават сянка от горещината. Никоя от двете ни не бърза заникъде; приятно ни е да седим на меката трева и да си бъбрим. В далечината виждам да се приближава семейство – баща, майка и две деца. Едно от малките момиченца е качено на раменете на баща си, а другото държи букет с цветя.
– И двамата много умеехте да се разбирате с деца. Никога ли не сте искали да имате свои? – питам. Веднъж като момиче ѝ бях задавала същия въпрос. Но сега ѝ го отправям като жена, като равна.
– Честно казано, не – отвръща леля ми. – Животът ми беше изпълнен с рисуването ми и с постоянните пътувания на Бо, на които го придружавах. Плюс, че имах щастието да споделя твоето отглеждане.
– Щастливката съм аз – казвам и за кратко отпускам глава върху рамото ѝ.
– Знам колко много ти искаше деца – заговаря тя. – Съжалявам, че не ти се случи да имаш такива.
– Опитвахме дълго време – кимвам и си спомням за всички онези сини линии на тестовете, за „Кломида“ и страничните му ефекти с гадене и чувство за изтощение, за кръвните изследвания, за прегледите при лекаря... Всеки месец без изключение чувствах, че отново съм се провалила.
– Но след известно време вече не бях сигурна, че ни е писано да имаме деца заедно – додавам.
– Наистина ли? – учудва се леля Шарлот. – Толкова просто ли беше?
„Не, разбира се, изобщо не беше толкова просто“, помислям си.
Накрая доктор Хофман беше тази, която изрази мнение пред мен, че на Ричард трябва да му се направи повторен анализ на семенната течност. „Никой ли не му го е казал? – попита тя, докато седях в безукорния ѝ кабинет по време на годишния си преглед. – При всяко медицинско изследване може да стане грешка. Стандартна процедура е да се повтори анализът на спермограмата след шест месеца или година. Извънредно необичайно е за здрава млада жена като вас да има толкова големи затруднения.“