Ето го наказанието ми, осъзнавам. Взех парите на Ричард и той мигом реагира с отмъщение. Внася един вид символично равновесие, а Ричард ги обича тези неща.
– Да – отговарям, след като осъзнавам, че мълчанието се е проточило твърде дълго. „Това беше за Маги, не за мен“, мисля гневно. – Искрено съжалявам – казвам на Анди. – Ако не възразявате, аз лично все още мога да правя малки месечни дарения. Няма да са в същия размер, но все е нещо.
– Много щедро от ваша страна – казва той. – Бившият ви съпруг обясни колко му е неприятно, че се получава така. Спомена, че лично ще се обади на семейството на Маги да ги извести за промяната. Помоли ме да ви съобщя, та да не се тревожите за евентуални последствия.
За кое от моите действия ми отмъщава Ричард? Дали съм наказвана заради снимката на Дюк, писмото до Ема и осребряването на чека?
Или пък вече знае, че съм препратила на Ема извлечението от „Амекс“?
Анди не разбира; никой не може да разбере. Ричард вероятно е пуснал в действие всичкия си чар по време на разговора. Същото ще стори и при разговора със семейството на Маги. Ще се погрижи да се чуе с всички индивидуално, включително с Джейсън. Ще спомене моминското ми име уж между другото и вероятно ще отвори дума, че съм се преместила в Ню Йорк.
Какво ще направи Джейсън?
Чакам познатата паника да ме обхване.
Не се случва.
Вместо това ме поразява осъзнаването, че откакто Ричард ме напусна, изобщо не съм се сещала за Джейсън.
Анди продължава:
– Семейството много ще се радва да има шанса да благодари на двама ви лично. Естествено, пишат благодарствени писма всяка година, които препращам на съпруга ви.
Рязко се напрягам. „Мисли като Ричард – нареждам си. – Владей ситуацията.“
– Ами... не знам за това, мъжът ми не ми е показвал писмата – отговарям. Кой знае как успявам да запазя неутрален тон. – Бях силно разстроена от смъртта на Маги и той вероятно е сметнал, че за мен ще е твърде болезнено да ги чета. Но сега бих искала да знам какво пише в тях.
– О, разбира се – отвръща той. – Основно ми пишат имейли, които да препратя. Спомням си ги като съдържание, ако не дума по дума. Винаги изразяват дълбока благодарност и се надяват да се срещнете някой ден. Понякога посещават приюта. Стореното от вас означава много за тях.
– Родителите идват в приюта? – питам. – Ами Джейсън, братът на Маги?
– Да – потвърждава той. – Всички идват. Също съпругата на Джейсън и двете им деца. Прекрасно семейство са. Децата прерязаха лентата при откриването след основния ремонт.
Правя крачка назад и за малко не изпускам телефона.
Ричард трябва да го е знаел от години, кореспонденцията е отивала при него. Искал е да се боя, да си остана неговата изнервена Нели. Изпитвал е потребност да се представя за мой закрилник поради някакъв комплекс, който носи у себе си. Поддържал е зависимостта ми от него, възползвал се е от страха ми.
От всички жестокости на Ричард тази вероятно е най-голямата.
Отпускам се на леглото, когато осъзнавам всичко това. После се чудя какво друго е вършил, за да поддържа тревожността ми, докато бяхме заедно.
– Аз също бих искала да се обадя на родителите и брата на Маги – казвам. – Бихте ли ми дали информация за контакт с тях?
Ричард трябва да е на ръба. Редно е било да се сети, че Анди ще ми спомене имейлите и писмата. Сега бившият ми съпруг е този, който не разсъждава трезво.
Никога не съм го тласвала толкова далеч. Вероятно изпитва отчаяно желание да ме нарани, да ме съсипе. Да ме изтрие от подредения си живот.
Сбогувам се с Анди и виждам, че е време да тръгна към Ема. Почти пет часът е. Но внезапно ме връхлита тревога, че Ричард ме причаква отвън. Все пак не мога да отида пеша. Ще взема такси, но въпросът е да се добера благополучно до него.
От сградата има втори изход, но води към тясна уличка, където стоят контейнерите за смет и за рециклиране. Коя врата очаква Ричард да използвам?
Знае, че страдам от клаустрофобия, че мразя да се чувствам в капан. Уличката е тясна и обикновено пуста, с високи сгради от двете страни. Така че този маршрут избирам.
Преобувам се в маратонки, после изчаквам до пет и половина. Слизам до долу с асансьора и отивам при вратата за противопожарния изход. Вдигам резето, отварям я и поглеждам навън. Улицата изглежда празна, но не виждам какво има зад високите пластмасови контейнери. Поемам дълбоко въздух, излизам през вратата и се впускам в спринт по тротоара.
Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Очаквам той да ме сграбчи във всеки момент. Завъртам се в пълен кръг, за да огледам обстановката около себе си. Няма го тук, сигурна съм, че щях да усетя хищническия му взор върху себе си.