Вдигам ръка да дам знак на минаващите таксита и не след дълго се качвам в едно, а шофьорът сръчно се придвижва през натовареното движение в пиковия час към дома на Ема.
Когато стигаме на нейния ъгъл, виждам, че е шест без четири минути. Моля шофьора да не изключва таксиметровия брояч и още веднъж си преговарям наум какво ще кажа. После слизам от таксито и отивам до входната врата на сградата. Натискам звънеца на 5С и чувам по домофона гласа на Ема:
– Ванеса?
– Да – отговарям.
Не мога да се сдържа и отново хвърлям поглед през рамо. Няма никой.
Вземам асансьора до етажа ѝ. Когато приближавам до вратата ѝ, тя я отваря. Прелестна е както винаги, но на лицето ѝ е легнала тревожна сянка.
– Заповядай, влез – казва ми.
Прекрачвам прага, а тя затваря тежката врата зад мен. Най-после съм сама с нея. Изпитвам толкова силно облекчение, че чак ме замайва.
Апартаментът ѝ е малък, едностаен, много спретнат. На стената има няколко снимки в рамки, а на малка масичка – ваза с бели рози. Тя ми посочва канапе с ниска облегалка и аз присядам на ръба му. Но тя остава права.
– Благодаря, че се съгласи да се видим – казвам.
Тя не отговаря.
– От дълго време искам да говоря с теб – продължавам.
Нещо не е наред. Тя не гледа към мен, а през рамото си, към вратата на спалнята.
С крайчеца на окото си виждам, че въпросната врата започва да се отваря.
Свивам се на канапето и инстинктивно вдигам ръце да се защитя. Не, мисля си отчаяно. Искам да побегна, но не мога да помръдна – сякаш съм в някой от кошмарите си. Мога само да наблюдавам как той се приближава.
– Здравей, Ванеса – изрича Ричард.
Очите ми се местят към Ема. Изражението ѝ е непроницаемо.
– Ричард – прошепвам. – Какво... Защо си тук?
– Моята годеница ми каза, че си ѝ пратила съобщение за някаква си върната сума за вино – заявява той. Продължава да върви към мен с небрежна походка. Спира редом с Ема.
Част от ужаса напуска тялото ми. Той не е тук, за да ме нарани. Поне не физически; никога не би го направил пред свидетел. Тук е да сложи край на атаките ми, като ме срази пред Ема.
Изправям се и отварям уста, но той няма да ми позволи да контролирам ситуацията. Елементът на изненада е в негова полза.
– Когато Ема ми се обади, обясних ѝ случая съвсем точно – казва Ричард. Виждам как копнее да скъси дистанцията помежду ни. Присвитите му очи ми го подсказват.
– Осъзнах, че формално погледнато, виното не е бизнес разход, тъй като въобще не бях сигурен, че ще пием от него на партито. Етично би било да отменя плащането чрез „Амекс“ и да го прехвърля към личната ми карта „Виза“. Помня, че ти обясних това, когато от „Сотбис“ доставиха виното и аз го отнесох в избата – казва Ричард.
– Това е лъжа – отсичам. Обръщам се към Ема. – Изобщо не е поръчвал виното. Но той е много сръчен, винаги намира обяснение за всичко.
– Ванеса, той ми каза на мига какво се е случило – обажда се Ема. – Нямаше време да измисли история. Не знам какво целиш с всичко това.
– Нищо не целя. Просто се опитвам да ти помогна – възразявам.
Ричард въздиша.
– Това е изтощително... – подхваща, но аз го прекъсвам. Започнала съм да се уча как да предусещам линията му на офанзива.
– Обади се на компанията с кредитната карта! – казвам бързо. – Позвъни на „Виза“ и нека потвърдят, че си направил такова плащане пред ушите на Ема. Ще отнеме само трийсет секунди и този въпрос ще бъде приключен веднъж завинаги.
– Не, аз ще ти кажа как ще приключим веднъж завинаги – отсича Ричард. – От месеци дебнеш годеницата ми. Последния път те предупредих какво ще се случи, ако продължаваш. Съжалявам за всичките ти проблеми, но с Ема ще издействаме забранителна заповед срещу теб. Ти не ни остави избор.
– Чуй ме – обръщам се към Ема. Знам, че разполагам само с този последен шанс да я убедя. – Той ме накара да си мисля, че съм луда. Отне ми кучето – оставил е порта отворена или кой знае какво...
– Господи – процежда Ричард. Но устните му вече са плътно стиснати.
– Опита се да ме убеди, че по моя вина нямаме деца – изстрелвам.
Виждам как ръцете на Ричард се свиват в юмруци и инстинктивно трепвам, но не спирам да говоря.
– Той ме е наранявал физически, Ема. Удрял ме е, събарял ме е на пода, едва не ме удуши. Питай го за бижутата, които ми подаряваше, та да прикривам белезите. Той и на теб ще посяга! Ще ти съсипе живота!
Ричард издиша и стисва плътно очи.
Дали усеща тя колко близо е той до ръба? Виждала ли е някога преди как гневът го поглъща? Но може би казах твърде много. Как би могла да съвмести скандалните ми обвинения със солидния и преуспял мъж, застанал до нея?