– Ванеса, у теб има нещо много сбъркано – изрича Ричард. Нежно придърпва Ема към себе си. – Никога повече няма да я доближаваш.
Забранителната заповед означава, че официално ще имам досие как представлявам опасност за тях. Ако помежду ни възникне конфронтация с насилие, свидетелствата ще са в подкрепа на него. Винаги той е този, който контролира посоката на нашето повествование.
– Трябва да си вървиш – заявява Ричард. Приближава и посяга към лакътя ми. Потрепервам, но докосването му е кротко. За момента е прогонил гнева.
– Искаш ли да те изпратя до долу?
Усещам как очите ми се разширяват при тези му думи. Бързо поклащам глава и се опитвам да преглътна, но устата ми е съвсем суха.
Той няма да ми стори нищо пред Ема, опитвам се да се успокоя. Но ми е пределно ясно какво намеква.
Когато минавам покрай Ема, тя скръства ръце пред гърдите си и се извръща.
Глава 35
Ще ми се да бих могла да дам на Ема черната ми мушамена тетрадка заедно с разписката за „Равено“. Може би, ако тя има възможност да прелисти страниците, ще може да се ориентира в подводните течения, свързващи тези наглед изолирани случки.
Само че тетрадката не съществува вече.
Когато писах в нея за последно, дневникът ми съдържаше много на брой страници, изпълнени с моите спомени и растящи страхове. След вечерта, когато Ричард ми каза, че е ходил за спермограма, обещах си да разплета нещата докрай и повече не можех да потискам интуицията си. Тетрадката ми беше съдебна зала, а думите ми изтъкваха тезите и на двете страни. „Може би Ричард е отишъл в друга клиника за анализ на спермограма“, написах. „Но защо ще го прави, когато имаше записан час в предишната?“ Седях приведена на леглото в стаята за гости и слабата крушка на нощната лампа осветяваше писанията ми, докато се опитвах да разгадая други объркващи събития и се връщах чак до началото на брака ни. „Защо ми каза, че агнешкото „Виндалу“, което бях сготвила, е много вкусно, а после остави половината от него в чинията си и на другия ден ми подари ваучер за готварски курс? Това жест на внимание ли беше? Или се опитваше дискретно да намекне, че ястието ми е било несполучливо? Или пък беше наказание за признанието ми в кабинета на доктор Хофман, че съм забременяла като студентка?“ А няколко страници преди това: „Защо внезапно се появи на моминското ми парти, след като не беше поканен? Дали любовта го бе довела, или желанието да ме контролира?“
Въпросите ми се трупаха и вече стана невъзможно да отхвърлям истината чрез отрицание: Имаше нещо много сбъркано у Ричард или пък у мен. И двата варианта бяха ужасяващи.
Убедена бях, че Ричард е доловил промяната помежду ни. Нямаше как да не се отдръпна от него – а и от всички останали. Прекъснах доброволческата си дейност. Рядко отивах в града. Приятелките ми от „Гибсънс“ и от забавачката си имаха свой живот. Дори леля Шарлот бе заминала: с нейна приятелка, художничка от Париж, бяха уговорили шестмесечна размяна на апартаментите си, нещо, което бяха правили няколко пъти в миналото. Останах да тъна в пълна самота.
Обясних на Ричард, че съм депресирана, защото не можем да имаме дете. Но в действителност вече приемах факта, че не съм забременяла, като благословия.
Подирих утеха в алкохола, но никога в присъствието на съпруга си. Край него имах нужда да съм трезва и нащрек. Когато Ричард забеляза какво количество вино изпивам през деня и ме помоли да престана да пия, аз се съгласих. После започнах да ходя през един квартал, за да си купувам моето шардоне. Криех празните бутилки в гаража, измъквах се на ранни сутрешни разходки, за да потулвам доказателствата из контейнерите на съседите.
Алкохолът ме правеше сънлива и през повечето следобеди подремвах, та да изтрезнея, докато дойде време Ричард да се прибере от работа. Копнеех за утехата на меки въглехидратни храни и скоро вече се обличах само в широките панталони за йога и свободни блузи. Не ми беше нужен психиатър, за да ми каже, че се опитвам да добавя защитен слой върху тялото си. Да се направя по-малко привлекателна за моя строен, държащ на добрата си физическа форма съпруг.
Ричард не заговори директно за моето напълняване. Бях качвала и сваляла онези същите седем килограма няколкократно по време на брака ни. Когато започнех да трупам килограми, отправяше специална поръка да готвя варена риба за вечеря, а като ходехме на ресторант, отказваше хляб и поръчваше да сервират дресинга към салатата отделно. Следвах примера му, засрамена, че ми липсва неговата самодисциплина. На вечерята за рождения ми ден с леля Шарлот в клуба бях ядосана и притеснена, но не защото си помислих, че сервитьорът е направил грешка със салатата ми. До този рожден ден старите дрехи вече не ми ставаха. Съпругът ми се бе въздържал да го коментира.