– Разбирам, че е трудно да го възприеме човек – кимвам, макар да е твърде слабо казано.
– Знаеш ли за какво не спирам да си мисля? – заговаря Ема. – Ричард се появи точно след като ти пъхна онова писмо под вратата ми. Незабавно го скъса, но все си спомням едно изречение: „Част от теб вече знае кой е той“. – Очите на Ема се разфокусират, предполагам, че си припомня момента, в който е погледнала на годеника си с нови очи. – Ричард сякаш искаше да... да извърши покушение над това писмо. Разкъсваше го на все по-малки парченца, после ги тикна в джоба си. А лицето му... просто не приличаше на себе си.
Тя се отдава на спомена за дълъг момент, после се отърсва от него и вперва очи в мен. – Ще ми кажеш ли истината за едно нещо?
– Разбира се – отговарям.
– Веднага след коктейлното парти в дома ви Ричард се появи със сериозна драскотина на бузата. Като го попитах какво се е случило, отвърна, че съседска котка го одрала, когато се опитал да я вземе на ръце.
Ричард лесно можеше да прикрие драскотината или поне да измисли по-добро обяснение за нея. Но след неуместното ми поведение на партито хората щяха да си вадят изводи, беше поредното доказателство за моята неуравновесеност.
Ема седи съвършено неподвижна.
– Израснала съм с котка – пояснява. – Тази драскотина беше различна.
Кимвам.
После вдишвам дълбоко и мигам ускорено.
– Опитвах се да го накарам да ме пусне.
Първоначално Ема не реагира. Може би инстинктивно усеща, че ако покаже съчувствие, ще избухна в сълзи. Просто ме гледа, после се извръща.
– Не мога да повярвам, че всичко съм тълкувала така погрешно – казва накрая. – Мислех, че ти си тази, която... Той се връща утре. Уговорката е да пренощувам при него. После Морийн ще дойде в града. Ще се срещнем в апартамента ми, за да види роклята... след това би трябвало всички да отидем да опитваме сватбени торти.
Бъбренето ѝ е единственият знак, че е нервна, че разговорът ни я е разтърсил.
Морийн е допълнително усложнение. Но никак не съм учудена, че Ричард и Ема са я включили в сватбените приготовления; помня, че и аз бях искала същото. Когато ѝ подарих колието със закопчалката във форма на пеперуда, поисках мнението ѝ дали Ричард би предпочел черно-бели или цветни снимки за албума, който щеше да е моят сватбен подарък за него. Ричард също така ѝ се обади и я пусна на високоговорител, докато тримата обсъждахме варианти за ордьоври към вечерята.
Обгръщам Ема с ръка. Отначало тялото ѝ е сковано, но се смекчава за кратък момент, преди тя да се отдръпне. Вероятно задържа у себе си приливна вълна от чувства.
Спаси я. Спаси я.
Затварям очи и си припомням момичето, което не можах да спася.
– Не се плаши – казвам. – Аз ще ти помогна.
Когато отиваме в апартамента на Ема, тя разпростира сватбената рокля върху облегалката на канапето.
– Искаш ли нещо за пиене?
Почти не бях докоснала шампанското си; искам умът ми да е бистър, за да измисля как Ема може да се отърве безопасно от Ричард.
– Вода, ако обичаш.
Ема отива в присъединения кухненски бокс и отново започва да бъбри тревожно:
– С лед ли я пиеш? Знам, че апартаментът ми е малко разхвърлян... Канех се да се занимая с прането, а после внезапно си внуших, че трябва да проверя онази сметка във „Виза“... Имам грозде и бадеми, ако ти се хапва нещо...
Слушам я разсеяно и се оглеждам наоколо. Знам, че тя търси начини да смекчи удара след онова, което е узнала за Ричард. Шампанското, което изпи така бързо, трескавата енергия – твърде добре разпознавам симптомите.
Ема изтръсква кубчета лед в чашите ни, а аз изучавам малката ѝ дневна. Канапето, малката масичка, розите, леко увехнали вече. На масичката няма нищо друго и аз внезапно осъзнавам за какво се оглеждам.
– Имаш ли стационарен телефон? – питам.
– Какво? – Тя поклаща глава и ми подава чашата с вода. – Не, защо?
Облекчена съм. Но казвам само:
– Просто търся най-добрия начин да комуникираме.
Все още няма да казвам всичко на Ема. Ако тя научи колко по-лоша е реалността, може да се затвори.
Няма нужда да ѝ обяснявам как съм сигурна, че Ричард някак бе намерил начин да подслушва обажданията, които правех от домашния телефон по време на брака ни.
Най-накрая направих връзката, като видях моделът да изниква на страниците на дневника ми.
Когато алармата се включи в къщата ни в Уестчестър и аз изтичах да се скрия в дрешника ни, първоначално бях успокоена, че видеокамерите пред предната и задната врата не показват свидетелство за нахлул вътре човек. После осъзнах, че Ричард бе проверил камерите. Никой друг не прегледа какво могат да покажат.