А непосредствено преди сирената да запищи, бях говорила по телефона със Сам. Пошегувала се бях как ще си доведа мъже след вечер в бара. Сега вярвам, че Ричард бе задействал алармата. Това беше наказанието ми.
Ликуваше от моя страх, той подхранваше усещането му за сила. Мисля си за загадъчните мълчаливи обаждания, които започнаха малко след като се сгодихме, как уреди леководолазно гмуркане за страдащата си от клаустрофобия младоженка, как винаги ме подсещаше да включвам алармата срещу крадци. Какво удоволствие му доставяше да ме успокоява, да ми шепне, че единствено той може да ми осигури безопасност.
Отпивам голяма глътка вода.
– В колко часа се прибира Ричард утре? – питам.
– В късния следобед – отвръща Ема. Поглежда към роклята си. – Трябва да я сложа да виси някъде.
Отивам с Ема в спалнята ѝ и я гледам как я окача на гърба на вратата на дрешника. Роклята сякаш плава. Не мога да откъсна поглед от нея.
Младоженката, която би трябвало да носи тази прелестна рокля, вече не съществува. Роклята ще остане необлечена на сватбения ден.
Ема изпъва леко роклята и дланта ѝ се задържа за момент върху нея, после тя бавно я отдръпва.
– А изглеждаше толкова прекрасен – промълвява. Гласът ѝ е пълен с изненада. – Как може подобен мъж да е тъй брутален?
Мисля си за моята собствена сватбена рокля, прибрана в специална кутия в някогашния ми дрешник в Уестчестър, запазена за дъщерята, каквато така и нямах.
Преглъщам мъчително, преди да заговоря.
– Една част от Ричард е наистина прекрасна – казвам ѝ. – Тъкмо затова останахме женени толкова дълго.
– Защо не го напусна? – пита Ема.
– Мислила бях за това – отговарям. – Имаше много причини да го направя. И много други, поради които не можех да го сторя.
Ема кимва.
– Имах нужда Ричард да напусне мен – добавям.
– Но откъде знаеше, че ще го направи някога? – пита Ема.
Поглеждам я в очите. Длъжна съм да си призная. Ема бездруго вече бе съкрушена днес. Но заслужава да чуе истината. Без нея ще стане пленница на фалшива реалност, а аз добре знам колко разрушително може да бъде това.
– Има още нещо – казвам. Връщам се в дневната и тя ме следва. Правя жест към канапето. – Може ли да седнем?
Тя присяда на ръба на възглавницата, сякаш се стяга за онова, което следва.
Разкривам всичко: служебното парти, когато за пръв път е влязла в полезрението ми. Събирането в къщата ни, когато се престорих на пияна. Вечерта, когато се извиних с измислена болест и предложих на Ричард да заведе нея на концерта на филхармонията. Командировката, когато ги насърчих да останат да пренощуват.
Когато свършвам, тя държи глава между дланите си.
– Как можа да ми причиниш това? – извиква. Скача на крака и ме изпепелява с поглед. – Знаех си, у теб наистина има нещо сбъркано.
– Толкова много съжалявам – промълвявам.
– Знаеш ли колко нощи съм лежала будна и съм се питала аз ли допринесох за разпадането на брака ви?
Не казва, че е чувствала вина, но е естествено да е било така; убедена съм, че физическата им връзка с Ричард започна, докато с него бяхме още женени. Сега всички нейни спомени с него са двойно опетнени. Вероятно се чувства като пешка в моя дисфункционален брак. Нищо чудно дори да си мисли, че се заслужаваме един друг.
– Не предполагах, че отношенията ви ще стигнат толкова далеч... Нямах представа, че ще ти предложи брак. Мислех, че ще си остане само връзка – опитвам се да обясня.
– Само връзка?! – крясва Ема. Бузите ѝ пламтят от гняв; страстта в гласа ѝ ме смайва. – Казваш го, сякаш е нещо невинно. Връзките унищожават хора. Не ти ли мина през ума колко ще страдам?
Чувствам се съкрушена от нейните думи, но след това нещо избухва в мен и аз ѝ се опълчвам.
– Знам, че връзките унищожават хора! – извиквам и си мисля как със седмици лежах сгушена в леглото, след като научих за измамата на Даниъл и видях уморената му жена. Случи се преди близо петнайсет години, но още мога да си представя жълтото велосипедче с три колела и розовото въже за скачане, опънато зад дъба в двора му. И днес си спомням как трепереше писалката в ръката ми, докато се разписвах за аборта в клиниката.
– Някога като студентка ме измами женен мъж – изричам с по-мек тон. За пръв път споделям това с когото и да било. Нахлулата болка е толкова остра, че сякаш отново съм онова разбито двайсет и една годишно момиче. – Мислех, че ме обича. Изобщо не ми каза, че е женен. Понякога си мисля, че животът ми можеше да е различен, ако го бях знаела.
Ема прекосява стаята и отваря широко вратата.