Остават ми три часа.
Вземам списъка с неща за вършене и слагам отметка срещу тази задача. Стаята ми е чиста, леглото е спретнато оправено. Всичките ми вещи са складирани в гардероба.
По-рано днес съм отметнала още две точки. Телефонирах на родителите на Маги. А после се обадих на Джейсън.
Отначало той не разпозна името ми. Нужни му бяха няколко секунди да си припомни коя съм. Крачех през време на паузата и се чудех дали ще заговори за предишни срещи между нас.
Вместо това той ми благодари многословно за даренията към приюта за животни, после ми разправи как е тръгнал животът му след колежа. Оженил се за приятелката си, с която се запознал в кампуса. „Тя ми беше опора – изрече Джейсън със задавен от чувства глас. – Бях толкова гневен на всички, но най-вече на себе си, задето не съм бил там да помогна на сестричката си. Когато ме арестуваха за шофиране в пияно състояние и отидох в клиника за лечение на алкохолизъм, приятелката ми не ме напусна, твърдо стоеше зад мен. Следващата година се оженихме.“
Джейсън ми каза, че съпругата му била учителка в прогимназия. Беше завършила в същата година като мен. Ето защо беше дошъл тогава в аулата на факултета по педагогика и стоеше в ъгъла – за да я подкрепя.
Гузното ми съзнание и тревогата ми бяха сътворили лъжа. Никога не съм била негова мишена.
Нямаше как да не изпитам тъга към жената, допуснала страхът ѝ да определи толкова много житейски решения.
Все още много се боя, но страхът вече не ме ограничава.
В списъка ми са останали само малко точки.
Отварям лаптопа си и изтривам историята на браузъра си, като заличавам всички следи от неотдавнашните си проучвания. Проверявам повторно, за да съм сигурна, че издирванията ми относно закупени билети за самолет и регистрации в малки хотели, дето не са част от верига, вече не са видими за никой, който би имал достъп до компютъра ми.
Ема не разбира Ричард така добре като мен. Не може да схване на какво е способен. Невъзможно ѝ е да си представи какъв става в най-лошите си моменти.
Ричард ще продължава в същия дух, освен ако не го спра. Ще бъде по-предпазлив обаче. Ще намери начин да завърти калейдоскопа и да помете настоящата реалност, като я замести с ярък и привличащ погледа нов образ.
Просвам на леглото дрехите, които ще облека, и си вземам продължителен горещ душ в опит да облекча напрежението в мускулите си. Увивам се в хавлията и забърсвам замъгленото огледало над мивката.
Остават два часа и половина.
Първо косата ми. Заресвам назад мокрите кичури в стегнат кок. Внимателно полагам грим и избирам диамантени обици. Ричард ми ги подари за втората ни годишнина. Слагам на китката си часовника „Картие“. Много съществено е да следя отминаването на всяка секунда.
Избирам роклята, която носех на пътуването ни с Ричард в Бермуда. Снежнобяла с класическа права кройка. Почти може да послужи като сватбена рокля при простичка церемония на плажа. Това е една от дрехите, които той ми изпрати допълнително преди няколко седмици.
Избрала съм я не само заради историята ѝ, а и заради възможностите, които предоставя, защото има джобове.
Остават два часа.
Обувам пантофки на нисък ток и събирам нещата, които ще са ми нужни.
Скъсвам списъка си на миниатюрни парченца и ги пускам в тоалетната. Промивам я и виждам как те се завихрят и изчезват, а мастилото по тях се разлива.
Остава едно последно нещо, което да изпълня, преди да изляза. Това е най-мъчителната точка от списъка ми. Ще изисква всичките ми сили и актьорски способности.
Отивам при леля Шарлот в допълнителната спалня, която е превърнала в свое ателие. Вратата е отворена. В стаята е пълно с платна. Пръски от ярки багри са покрили дървения под. За момент се отдавам изцяло на цялата тази красота: лазурни небеса, искрящи златни звезди, хоризонтът в онзи ефимерен миг преди зазоряване. Рапсодия от диви цветя. Износеното дърво на стара маса. Парижки мост над Сена. Очертанията на женска буза с млечнобяла, съсухрена от старост кожа. Познавам това лице така добре: това е автопортрет на леля ми.
Леля Шарлот е изгубена в пейзажа, който рисува. Мазките ѝ са по-широки и плавни, отколкото в миналото, стилът ѝ е смекчен.
Искам да я запечатам такава в паметта си.
След малко тя вдига поглед и примигва.
– О, не видях, че си била тук, мила – казва.
– Не исках да те безпокоя – промълвявам. – Излизам за малко, но съм ти оставила обяд в кухнята.
– Много добре изглеждаш – усмихва ми се леля Шарлот. – Къде ще ходиш?