Той изригва в несдържан гняв.
Това вече съм го очаквала.
Само не съм предвидила колко мигновено ще изгуби контрол, колко бърз ще е.
Връхлетял ме е, преди да успея да измина тичешком няколкото крачки до вратата на Ема.
Ръцете на Ричард се стягат около гърлото ми и спират притока на кислород.
Мислила си бях, че ще имам време да изкрещя. Да думкам на вратата, за да повикам Ема и Морийн, та да станат свидетели на трансформацията на Ричард. Ричард никога не би могъл да омаловажи подобно насилие с обяснения, то щеше да е материалното доказателство, което не можеше да бъде намерено в бележник, в шкаф с документи или в складова клетка. Това беше другата застрахователна полица, нужна да спаси всички нас – мен, Ема и жените в бъдещето на Ричард.
Разчитах и на обстоятелството, че Ричард щеше да прекрати атаката си при появата на Морийн и Ема – или поне, че те биха могли да го спрат. Сега той няма причина да си отказва тази потребност да потуши живота в мен.
Имам усещането, че трахеята ми е сплескана и залепена за тила. Болката е непоносима. Коленете ми се подгъват.
Лявата ми ръка безпомощно се протяга към вратата на Ема, макар да знам, че усилието е напразно. Тя се върти в сватбената си рокля, та бъдещата ѝ зълва да я огледа, и изобщо не подозира какво става на стълбищната площадка пред вратата ѝ.
Нападението на Ричард е почти безшумно; от гърлото ми се изтръгва гъргорещ звук, но не е достатъчно силен, че да го чуе тя или някой друг на етажа.
Той ме запраща към стената. Горещият му дъх опарва страните ми. Виждам белега над окото му във форма на сребрист полумесец, когато се навежда към мен.
Обзета съм от замаяност.
Бъркам за лютия спрей в джоба си, но когато го изваждам, Ричард блъска главата ми в стената и аз го изпускам. Той се изтъркулва на мокета.
Зрението ми се замъгля, ограничено е от черни рамки. В отчаянието си го ритам по пищялите, но той изобщо не го усеща.
Дробовете ми горят. Задушавам се.
Пламналите му очи са точно срещу моите. Дера тялото му и ръката ми напипва нещо кораво в джоба на сакото му. Измъквам го.
Трябва да спася всички нас.
Призовавам последните си остатъци от сила и го фрасвам с предмета в лицето.
Ричард надава вик.
От раната на слепоочието му бликва кръв.
Крайниците ми натежават и тялото ми започва да се отпуска. Обзема ме умиротвореност, каквато не съм усещала от години – може би никога. Коленете ми поддават.
Потъвам в чернота, когато натискът рязко престава. Рухвам долу и поемам дъх на накъсани тласъци. Започвам да кашлям, повдига ми се.
– Ванеса – извиква ме жена, както ми се струва, от голямо разстояние.
Просната съм върху мокета, единият ми крак е подгънат под мен, но имам чувството, че се рея.
– Ванеса – чувам отново. Струва ми се, че е Ема.
Мога само да извъртя глава на една страна, при което виждам счупени парчета порцелан. Това са русата младоженка и красивият ѝ жених. Фигурките върху сватбената ни торта.
До тях е Ричард, отпуснат на колене с празно изражение; по лицето му се стича струйка кръв и цапа бялата му риза.
Болезнено поемам дъх, после отново. Цялата застрашителност у бившия ми съпруг се е стопила. Косата му е надвиснала над очите. Той изобщо не помръдва.
Поетият кислород връща малко сила в тялото ми, макар че гърлото ми е толкова болезнено и подуто, че изобщо не мога да преглъщам. Успявам да се издърпам назад и да се надигна до седнало положение, но немощно се облягам на стената.
Ема бързо прикляка до мен. Боса е и също като мен е облечена в бяло – сватбената ѝ рокля.
– Чух някой да вика и излязох да погледна, но тогава... Какво се случи?
Не мога да говоря, успявам само ненаситно да поемам въздух в плитко дишане.
Виждам погледът ѝ да слиза към шията ми.
– Ще повикам линейка – казва ми.
Ричард не реагира на нищо от това, нито дори на смаяното ахване на Морийн, която се е появила на прага.
– Какво става тук? – пита Морийн.
Взира се в мен – жената, която с презрение е обявила за неуравновесена, в отхвърлената съпруга на брат ѝ. После поглежда към Ричард, когото е отгледала и обичала безусловно.
Избира да отиде при него. Протяга ръка и докосва гърба му.
– Ричард?
Той вдига ръка към челото си, после се взира в червеното петно върху дланта си. Изглежда някак отнесен, сякаш е в състояние на шок.
Мразя да гледам кръв. Това бе едно от първите неща, които ми каза. Внезапно си давам сметка, че при нито едно от нападенията си върху мен Ричард не ме е разкървавявал.