Выбрать главу

Морийн бързо влиза в апартамента и се връща с купчина книжни салфетки. Коленичи до него и ги притиска към раната му.

– Какво става? – пита отново вече с по-остър тон. – Ванеса, защо си тук? Какво му направи?

– Той ме нападна – изричам. Гласът ми е прегракнал и всяка сричка я чувствам сякаш някое от порцелановите късчета дере гърлото ми отвътре.

Имам нужда най-после да изрека тези думи.

Заговарям по-високо, при което правя гримаса.

– Започна да ме души. Едва не ме уби. Същото правеше и като бяхме женени.

Морийн ахва.

– Той не би го сторил... не...

После млъква. Все още клати глава, но раменете ѝ увисват и лицето ѝ се сгърчва. Сигурна съм, че ми е повярвала, макар още да не е видяла белезите от пръсти по шията ми.

Морийн се изправя. Отдръпва салфетките от лицето на Ричард и разглежда нараняването му.

Заговаря с отсечен тон, но в него личи грижа.

– Не е толкова страшно – казва. – Няма да са нужни шевове.

Ричард и на това не реагира.

– Аз ще се погрижа за всичко, Ричард – казва Морийн и събира пръснатите парчета порцелан. Държи ги в едната си длан, а с другата ръка прегръща брат си и накланя глава към неговата. Едва дочувам думите, които му шепне:

– Винаги се грижа за теб, Ричард. Никога не допуснах да ти се случи нищо лошо. Няма защо да се тревожиш. Тук съм. Всичко ще оправя.

Казаното от нея ме кара да недоумявам. Но най-много ме шокира странната емоция в него. Морийн не изглежда сърдита, натъжена или объркана.

Гласът ѝ е изпълнен с нещо, което отначало не мога да идентифицирам, защото е толкова не на място.

Накрая осъзнавам какво е: удовлетворение.

Глава 40

Сградата пред мен прилича на южняшко имение с величествените си бели колони и веранда, опасваща я отвсякъде, със спретната редица от люлеещи се столове. Но за да получа право на достъп, трябва да мина покрай будката на охраната и да покажа документ със снимка. Пазачът също така претърсва платнената чанта, която нося. Повдига вежди, когато вижда предметите вътре, но просто ми кимва да продължа напред.

Неколцина от пациентите на болница „Ню Спрингс“ се разхождат в градината или играят карти на верандата. Не го виждам сред тях.

Ричард е задължен да прекара двайсет и осем дни в тази клиника за пациенти с остра психоза, където всеки ден минава през интензивни терапевтични сеанси. Това бе част от споразумението, за да не бъде съден за нападението срещу мен.

Изкачвам широките дървени стъпала към входа и една жена се надига от шезлонга си. Има ъгловати атлетични крайници. Яркото следобедно слънце свети в очите ми и не мога да я разпозная веднага.

После тя ме приближава и виждам, че е Морийн.

– Не знаех, че ще си тук днес – казвам. Не би трябвало да се учудвам; Ричард вече има само Морийн до себе си.

– Идвам всеки ден – отговаря тя. – Взех си отпуск.

Оглеждам наоколо.

– Къде е той? – питам.

Един от психиатрите му ми предаде молбата на Ричард: искал да ме види. Отначало не бях сигурна дали трябва да се отзова. После си дадох сметка, че това посещение е нужно и на мен.

– Ричард си почива – казва Морийн. – Преди това исках аз да говоря с теб. – Прави жест към шезлонгите. – Да седнем ли?

Морийн не бърза с настаняването: кръстосва крака, после изпъва гънка върху бежовия си ленен костюм с панталон. Очевидно си има свой дневен ред. Изчаквам я да пристъпи към него.

– Чувствам се ужасно заради случилото се между теб и Ричард – подхваща. Забелязвам, че хвърля поглед към избледнелите жълтеникави петна на врата ми. Но има някакъв дисонанс между думите ѝ и енергията, която излъчва. Позата ѝ е скована, а по лицето ѝ не личи съчувствие.

Нея не я е грижа за мен. Никога не е искала да ме знае, макар в началото да се бях надявала да станем близки.

– Знам, че ти го виниш – казва Морийн. – Но не е така просто. Ванеса, моят брат преживя много. Повече, отколкото ти е известно. Повече, отколкото би могла да си представиш.

При това няма как да не примигна от изненада. Тя представя Ричард като жертвата.

– Той ме нападна – почти извиквам. – Едва не ме уби.

Морийн не изглежда впечатлена от избухването ми, само прочиства гърло и продължава да говори:

– Когато родителите ни умряха...

– При автомобилна катастрофа – вметвам.

Тя се намръщва, сякаш забележката ми я е подразнила. Все едно е планирала не толкова разговор, колкото монолог.

– Да – казва. – Баща ни загубил контрол над управлението на комбито. То се ударило в предпазна релса и се преобърнало. Родителите ни загинали на място. Ричард не си спомня много, но от полицията казаха, че по следите от гуми може да се съди за висока скорост.