Почти подскачам на стола си.
– Ричард не си спомня... искаш да кажеш, че е бил в колата? – промълвявам невярващо.
– Да, да – изрича нетърпеливо Морийн. – Точно това се опитвам да ти кажа.
Зашеметена съм; той е скривал много повече, отколкото съм си представяла.
– Беше ужасно за него – продължава Морийн, забързана, сякаш иска да приключи с тези подробности и да мине към важната част от историята си. – Ричард бил блокиран на задната седалка. Ударил си челото. Колата била усукана и той не можел да излезе. Изтекло известно време, преди минаващ шофьор да повика линейка. Ричард имаше сътресение и няколко шева, но можеше да бъде и далеч по-зле.
Сребристият белег над окото му, помислям си. Онзи, за който той ми каза, че получил при падане от велосипед.
Представям си Ричард в началото на юношеството му – всъщност момче още – замаян и с болки. Вика майка си. Не може да пробуди родителите си. Опитва се да отвори вратата на преобърнатото комби. Блъска с юмруци по прозорците и крещи. И кръвта. Трябва да е имало много кръв.
– Баща ми беше избухлив човек и когато се нервираше, започваше да кара много бързо – продължава Морийн, вече забавила темпо. Поклаща глава. – Слава богу, бях приучила Ричард винаги да си слага колан. Той ме слушаше за всичко.
– Нямах представа – промълвявам най-накрая.
Морийн се обръща да ме погледне; сякаш съм я извадила от унес. Продължава:
– Да, Ричард никога не говореше за катастрофата с друг освен с мен. Искам да ти кажа и още нещо: баща ми избухваше не само като шофираше. Понякога проявяваше насилие към майка ми.
Рязко поемам дъх.
„Татко невинаги беше добър към майка ми“, беше ми казал Ричард след погребението на мама, когато седях трепереща във ваната.
Припомням си снимката на родителите му, която Ричард беше скрил в складовата клетка. Питам се дали не му е било нужно буквално да я погребе, та да потисне спомените от детството си, за да може да ги представя в по-приемлива версия.
Над мен пада сянка. Извръщам рязко глава по инстинкт.
– Простете, че ви прекъсвам – казва сестра в синя униформа и се усмихва. – Искахте да ви съобщя, щом брат ви се събуди.
Морийн кимва.
– Би ли го помолила да слезе долу, Анджи?
Морийн отново се обръща към мен.
– Мисля, че ще е по-добре да говорите тук, а не в стаята му.
Гледаме как жената се отдалечава. Когато вече не може да ни чуе, Морийн заговаря отново. Този път гласът ѝ е със стоманена нотка, думите ѝ са отсечени.
– Слушай, Ванеса. Ричард е крехък точно сега. Може ли да се разберем най-после да го оставиш на мира?
– Той ме повика да дойда тук – възразявам.
– В момента Ричард не е наясно какво иска – заявява Морийн. – Преди две седмици си мислеше, че иска да се ожени за Ема. Вярваше, че тя е съвършена – изсумтява пренебрежително, – макар че почти не я познаваше. И за теб го вярваше в някакъв момент. Винаги е искал животът му да изглежда по определен начин – като идеализираните порцеланови фигурки за торта, които купи за родителите ми преди толкова години.
Припомням си несъответстващата дата от долната страна на фигурките.
– Нима Ричард ги е купил за родителите ви? – питам.
– Разбирам, че и това не ти е казал – отбелязва тя. – Беше за годишнината от сватбата им. Имаше план да им сготви празнична вечеря и да им направи торта. Вярваше, че ако прекарат една идеална вечер, отново ще се заобичат. Но тогава стана катастрофата и така и не успя да им я подари. Фигурката с младоженците беше куха отвътре. Точно това си помислих, като я видях строшена на площадката в онзи ден. Вероятно я носеше за дегустацията, та да я покаже на дизайнера на торти. Но на Ричард не му трябва брак с която и да било. Ще имам грижата това да не се случва вече.
Тя внезапно се усмихва широко и сърдечно. Напълно стъписана съм.
Само че усмивката не е предназначена за мен. Отправена е към брат ѝ, който се приближава към нас.
Морийн се изправя.
– Ще ви оставя насаме за няколко минути.
Седя до мъжа, който едновременно е и вече не е загадка за мен.
Облечен е с джинси и простичка памучна риза. Тъмната му брада е набола. Въпреки че сега спи толкова много, има уморен вид и кожата му е жълтеникава. Няма следа от човека, който ме очароваше, а впоследствие ме тероризираше.
Изглежда ми напълно обикновен и безличен, ако беше случаен спътник в автобуса, не бих го погледнала втори път.
Съпругът ми разклащаше равновесието ми години наред. Опитваше се да ме заличи като личност.
Съпругът ми също така беше онзи, прегърнал ме през кръста на зелената шейна, докато се спускахме по хълм в Сентрал парк. Онзи, който купуваше сладолед със стафиди и ром за годишнината от смъртта на баща ми и без повод ми оставяше любовни бележчици.