Възможно е да е било накуцване.
Глава 42
Събуждам се, затоплена от силна слънчева светлина, проникваща през процепите на щорите в резервната стая на леля Шарлот.
Моята стая, мисля си и разпервам ръце и крака като морска звезда, така че заемам цялото легло. После протягам лявата си ръка да изключа алармата, преди да е зазвъняла.
Сънят още ми убягва в някои нощи, докато прехвърлям в ума си късчетата от загадката и се опитвам да ги сглобя в обща картина.
Но вече не се плаша от утрото.
Ставам и обличам халата си. Тръгвам към банята да взема душ и на път минавам покрай бюрото си, върху което е програмата ни за пътуването до Венеция и Флоренция. С леля Шарлот заминаваме след десет дни. Още е лято и ще започна да преподавам на петгодишни в Южен Бронкс чак след Деня на труда.
Час по-късно излизам от сградата и ме обгръща топъл въздух. Днес не бързам, така че вървя лежерно по тротоара и внимавам да не размажа тебеширените очертания за игра на подскачане, нарисувани от деца. В Ню Йорк винаги е по-тихо през август, ритъмът е забавен. Отминавам група туристи, които снимат силуета на сградите. Възрастен мъж седи на стъпала пред къща с каменна фасада и чете вестник. Уличен продавач реди кофи с макове и слънчогледи, с лилии и астри. Решавам, че ще купя цветя на връщане към къщи.
Стигам до кафето, отварям вратата и оглеждам помещението.
– Маса за един? – пита келнерка, като минава покрай мен с наръч менюта.
Поклащам глава.
– Благодаря, имам среща с някого.
Виждам я в ъгъла да доближава бяла чаша към устните си. На пръста ѝ проблясва златна венчална халка, уловила светлината. Спирам и се взирам в нея.
Част от мен иска да се втурне към нея. Друга част моли за още малко отсрочка, та да се подготвя.
Тогава тя вдига очи и погледите ни се срещат.
Приближавам я и тя се изправя бързо. Протяга ръце, без да се колебае, и ме прегръща.
Когато се разделяме, и двете едновременно изтриваме очи. После избухваме в смях.
Настанявам се в сепарето насреща ѝ.
– Страшно много се радвам да те видя, Сам.
Поглеждам колието ѝ от ярки мъниста и се усмихвам.
– Липсваше ми, Ванеса – казва тя.
И аз си липсвах, помислям си.
Но вместо да говоря, бръквам в чантата си.
Изваждам същото такова колие с късметлийските мъниста.
Епилог
Ванеса върви по тротоара с пусната, падаща по раменете ѝ руса коса, а ръцете ѝ свободно се размахват покрай тялото. Улицата ѝ е по-тиха обикновено в тези дни на късното лято, но един самотен автобус потегля с боботене от мястото, където се спотайвам. Неколцина тийнейджъри се мотаят на ъгъла и гледат как един изпълнява акробатични номера на скейтборд. Тя ги отминава и спира пред улична сергия за цветя. Навежда се и посяга към голям наръч макове в бяла кофа. Усмихва се на продавача, прибира си рестото и продължава към апартамента си.
През всичкото време не отделям очи от нея.
При предишните ми наблюдения се опитвах да преценя емоционалното ѝ състояние. Познавай врага си, казва Сун Дзъ в „Изкуството на войната“. Четох тази книга в колежа и думите силно ме впечатлиха.
Ванеса така и не осъзна, че аз съм заплаха. Виждаше само каквото аз исках да види, повярва на илюзията, създадена от мен.
Мисли ме за Ема Сътън, невинната жена, паднала в капана, заложен от нея, за да осъществи бягството от съпруга си. Все още съм стъписана от признанието на Ванеса, че тя е дирижирала моята връзка с Ричард, мислех си, че аз съм тази, която плете паяжината.
Очевидно сме били неволни съзаклятнички.
Ванеса няма представа коя съм в действителност. Никой не подозира.
Бих могла да си тръгна сега и тя никога да не узнае истината. Изглежда, напълно се е съвзела от всичко преживяно. Може би е най-добре за нея да не знае.
Поглеждам към снимката, която стискам в ръце. Ръбовете ѝ са подгънати, остарели от времето и честото държане в ръце.
Това е снимка на привидно щастливо семейство: баща, майка, момченце с трапчинки и по-голямо момиче с шини на зъбите. Снимката е правена преди години, когато бях на дванайсет и още живеехме във Флорида. Няколко месеца, преди семейството ни да бъде разбито.
Беше десет вечерта и би трябвало да съм заспала – отдавна беше минал часът ми за лягане. Чух звънеца на вратата и после гласа на майка ми: „Аз ще отворя“.
Баща ми беше в стаята си, вероятно оценяваше курсови работи. Често го правеше вечер.
Чух приглушени гласове, после баща ми тръгна по коридора към стълбите.
– Ванеса! – възкликна.
Гласът му прозвуча толкова напрегнато, че мигом ме изстреля от стаята ми. Обутите ми в къси чорапи крака преминаха безшумно по мокета покрай стаята на братчето ми до горната площадка на стълбите, където се сгуших незабелязана. Станах свидетел на всичко, което се разиграваше точно под мен. Бях зрител в сянка.