Видях как майка ми скръсти ръце на гърдите си и отправи гневен поглед към баща ми. Гледах го как жестикулира, докато говореше. Видях малкото ми сиво коте да се отърква в краката на мама, сякаш се опитваше да я успокои.
След като майка ми затръшна вратата, обърна се към татко.
Никога няма да забравя как изглеждаше лицето ѝ в този момент.
– Тя ми се натисна – настояваше татко с разширени кръгли сини очи, толкова подобни на моите. – Постоянно ми се натрапваше в часовете за консултации и искаше да ѝ помагам. Опитах се да я отблъсна, но тя нахалстваше... не беше нищо, кълна се.
Но не е като да не беше нищо. Защото месец по-късно баща ми се изнесе.
Майка ми обвиняваше татко, но обвиняваше също и хубавката студентка, която го бе съблазнила и въвлякла във връзка. Постоянно запращаше към него името „Ванеса“ в разправиите им с разкривена уста, сякаш сричките му ѝ горчаха. То се превърна в парола за всичко, което се бе объркало помежду им.
Аз също я обвинявах.
След като завърших колежа, дойдох на гости в Ню Йорк. Издирих я, естествено: вече се казваше Ванеса Томпсън. Моето име също беше различно. След като баща ми си тръгна, майка ми си върна моминската фамилия: Сътън. Когато станах пълнолетна, и аз я приех.
Ванеса живееше в голяма къща в богаташко предградие. Беше омъжена за хубав мъж. Наслаждаваше се на луксозен живот, какъвто не заслужаваше. Исках да я разгледам отблизо, но не намирах начин да достигна до нея. Тя рядко излизаше от дома си. Нямаше как пътищата ни да се пресекат наглед естествено.
Едва не съкратих посещението си. После ми просветна.
Можех да се доближа до съпруга ѝ.
Лесно беше да разбера къде работи Ричард. Бързо научих, че обича да пие в три часа следобед двойно еспресо в кафето на ъгъла. Той беше роб на навиците си. Седнах на една маса с отворен лаптоп пред себе си. При следващото му идване очите ни се срещнаха.
Свикнала бях мъжете да ме свалят, но този път аз бях преследвачката. Точно каквато си представях и нея по отношение на баща ми.
Отправих му най-сияйната си усмивка.
– Здравей, аз съм Ема.
Очаквала бях да поиска да спи с мен; обикновено мъжете го искаха. Това щеше да ми е достатъчно, пък макар и само за една нощ, защото в крайна сметка жена му би научила. Щях да се погрижа за това.
Симетрията ми се нравеше. Усещах я като справедливост.
Вместо това той ми предложи секретарска работа в компанията си.
Два месеца по-късно заместих личната му секретарка Даян.
Още няколко месеца по-късно заместих съпругата му.
Отново поглеждам снимката в ръцете си.
Толкова много съм грешила за всичко.
За баща си.
Някога като студентка ме измами женен мъж, каза ми Ванеса в деня, когато се срещнахме в сватбения салон. Мислех, че ме обича. Изобщо не ми каза за съпругата си.
И за Ричард бях грешила.
Ако се омъжиш за Ричард, ще съжаляваш, каза ми, докато Ричард стоеше до мен в апартамента ми. Беше видимо уплашена, но продължи: Той ще те нарани.
Припомням си как Ричард ме прегърна и притегли към себе си след казаното от Ванеса. Жестът му изглеждаше закрилнически. Но пръстите му се впиваха в плътта ми и оставиха малка следа от белези с цвят на слива. Мисля, че дори не съзнаваше какво прави; в този момент гледаше гневно Ванеса. На другия ден, докато бяхме в сватбения салон, се погрижих Ванеса да седи от другата ми страна.
А най-много от всичко бях грешила за Ванеса.
Редно е сега да узнае как и тя е грешила за мен.
Излизам от прикритието си, пресичам улицата и се приближавам към нея.
Тя се обръща още преди да съм я извикала по име; вероятно е усетила присъствието ми.
– Ема! – възкликва Ванеса. – Какво правиш тук?
Тя беше откровена с мен, макар да не ѝ беше лесно. Ако не се бе борила толкова яростно да ме спаси, щях да се омъжа за Ричард. Но тя не спря дотам. Рискува живота си, за да го изобличи и да му попречи да превърне в своя жертва някоя друга жена.
– Исках да ти кажа, че съжалявам – подхващам.
Тя вдига въпросително вежди. Чака.
– А също исках да ти покажа една снимка – продължавам и ѝ я подавам. – Това беше семейството ми.
Ванеса се взира в снимката, докато ѝ разказвам историята си, като започвам от онази отдавнашна октомврийска нощ, когато трябваше да съм заспала.
Тя вдига рязко глава и изучава лицето ми.
– Очите ти – казва. Тонът ѝ е равен, премерен. – Изглеждаха ми толкова познати.