Покрай мен минава автобус и изпуска гореща струя от ауспуха. Сивият дим сякаш се наслоява наоколо ми. Отделям се от стената на сградата и тръгвам пеша по Пето авеню. Две жени, понесли огромни чанти с покупки, едва не ме изтикват от тротоара. Отминава ме бизнесмен с притиснат до ухото телефон и съсредоточено изражение. Пресичам улицата и само на сантиметри от мен профучава мотоциклетист. Подвиква нещо зад гърба ми.
Градът затяга хватката си около мен; имам нужда от пространство. Пресичам 59-а улица и влизам в Сентрал Парк.
Момиченце с плитки се радва на балон във форма на животно, привързан към китката ѝ, и аз се взирам подир нея. Можеше да е мое дете. Ако бях успяла да забременея, сигурно още щях да съм с Ричард. Едва ли би поискал да ме напусне тогава. И щяхме да идваме тук, та да се срещнем с татко за обяд.
Усещам, че въздухът не ми стига. Отпускам ръцете, притиснали корема ми, и изправям стойка. Погледът ми е фиксиран напред, докато вървя в северна посока. Съсредоточавам се върху равномерния ритъм на маратонките си по настилката, броя всяка стъпка, поставям си малки цели. Сто стъпки. А сега още сто.
Най-сетне излизам от парка на ъгъла на 86-а улица и Сентрал Парк Уест; поемам към жилището на леля Шарлот. Жадувам за сън и забрава. Останали са ми само шест хапчета, а последния път, когато поисках от лекарката рецепта за още, тя се поколеба.
– Не ти трябва да развиваш зависимост към този медикамент – каза ми. – Гледай да си физически активна всеки ден и избягвай кофеина следобед. Вземай топла вана преди лягане и виж дали няма да ти помогне.
Само че това са лекове за невинно безсъние. На мен не ми вършат работа.
Почти съм стигнала до апартамента, когато осъзнавам, че съм забравила виното за леля Шарлот. Знам, че няма да събера сили да изляза повторно, затова се връщам една пресечка назад до магазина за алкохол. Леля Шарлот е поръчала четири бутилки червено и две бяло. Вземам кошница и я пълня с мерло и шардоне.
Обвивам пръсти около гладките тежки бутилки. Не съм близвала вино от деня, в който Ричард ми каза да си вървя, но още копнея за кадифено-плодовия вкус, събуждащ езика ми. Поколебавам се, после добавям седма и осма бутилка в кошницата. Дръжките се впиват в ръката ми под лакътя, докато си проправям път към касата.
Младежът зад щанда ги маркира без коментар. Може би е свикнал раздърпани жени в дизайнерски дрехи да идват тук по средата на деня, за да се зареждат с вино. Едно време ми го доставяха в къщата ни с Ричард, поне докато той ме помоли да престана да пия. После шофирах до гурме пазара на половин час път, та да не се натъкна на познат на семейството. В дните за прибиране на боклука за рециклиране излизах рано сутрин и пъхах празните бутилки по контейнерите на съседите.
– Това ли е всичко? – пита касиерът.
– Да – отвръщам.
Изваждам дебитната си карта с мисълта, че ако бях избрала скъпи вина, а не такива по петнайсет долара бутилката, не бих могла да покрия сметката.
Той поставя по четири бутилки в плик, аз бутвам вратата с рамо и се отправям към дома на леля Шарлот, а успокояващата тежест подръпва ръцете ми надолу. Стигам до сградата и зачаквам вратите на мудния асансьор да се отворят със скърцане. Изкачването до дванайсетия етаж отнема цяла вечност; умът ми е изцяло обсебен от предвкусването на първата глътка, която ще се плъзне по гърлото ми и ще затопли стомаха ми. Ще притъпи острите ръбове на болката ми.
За щастие, леля ми не е вкъщи. Поглеждам календара, окачен до хладилника, и виждам написано до днешна дата „Д – 15 ч.“ Вероятно приятел, с когото има среща на чай. Съпругът ѝ Бо, журналист, почина внезапно след инфаркт още преди години. Беше любовта на живота ѝ. Доколкото знам, не е имала сериозна връзка оттогава. Оставям пликовете върху кухненския плот и отварям мерлото с тирбушон. Посягам за стъклена чаша, но бързо я връщам и вместо това вземам фаянсова за кафе. Пълня я до половината и неспособна да изчакам и миг повече, я допирам до устните си; наситеният черешов вкус милва устата ми. Затварям очи, преглъщам и усещам виното да се процежда в гърлото ми. Част от напрежението напуска тялото ми. Не съм сигурна колко дълго ще отсъства леля Шарлот, затова допълвам чашата и я отнасям заедно с моите бутилки в стаята си.
Събличам роклята, оставям я смачкана на пода и я прескачам. После се навеждам да я вдигна и я слагам на закачалка. Нахлузвам мека сива тениска и долнище от анцуг и се настанявам в леглото. При нанасянето ми тук леля Шарлот премести малък телевизор за мен, но аз рядко го включвам. Сега обаче отчаяно желая компания, та макар и от електронно естество. Вземам дистанционното и минавам през каналите, докато се спирам на токшоу. Обхващам чашата с длани и отпивам протяжна глътка.