Опитвам се да се разсея с драмата, разиграваща се на малкия екран, ала темата на деня е изневярата.
– Тя може да направи един брак по-здрав – настоява жена на средна възраст, която държи за ръка седналия до нея мъж. Той шава неспокойно на мястото си и забива поглед в пода.
Може и да го съсипе, мисля си.
Взирам се в мъжа. Коя беше тя, чудя се. Как я срещна? По време на командировка или на опашката за сандвич в деликатесния магазин? Какво у нея те привлече толкова, та те накара да прекосиш съдбовната граница?
Стискам чашата тъй здраво, че ръката ме заболява. Искам да я запратя по екрана, но вместо това я напълвам отново.
Мъжът кръстосва крака в глезените, после ги разкръстосва. Прочиства гърло и се чеше по главата. Радвам се, че се чувства неловко. Той е як и набит, грубоват на вид; не е моят тип, но някои жени биха се усетили привлечени от него.
– Възвръщането на доверието е дълъг процес, но ако и двете страни му се посветят, успехът е възможен – казва жена, идентифицирана с надпис като психотерапевта на двойката.
Съпругата с невзрачна външност продължава да бърбори как напълно са възстановили доверието помежду си, как сега техен приоритет е бракът им, как са се изгубили един друг, но отново са се открили. Звучи, сякаш чете текстове от картички на „Холмарк“.
Тогава терапевтката поглежда към съпруга.
– Съгласен ли сте, че доверието е възродено? – пита.
Той вдига рамене. Простак, мисля си и ми е любопитно как е бил заловен.
– Работя по въпроса – отговаря. – Но не е лесно. Все си я представям с този...
Звуков сигнал заглушава последната му дума.
Значи съм се заблудила. Мислех него за кръшкача. Знаците бяха налице, а аз ги разчетох погрешно. Не за пръв път.
Удрям чашата в предните си зъби, когато понечвам да отпия още вино. Плъзвам се по-надолу в леглото и си пожелавам да не бях пускала телевизора.
Кое дели забежката от предложение за брак? Мислех си, че Ричард просто се забавлява. Очаквах връзката им да пламне бурно и бързо да угасне от само себе си. Преструвах се, че не знам, извръщах се на другата страна. А и кой би могъл да вини Ричард? Не бях жената, за която се ожени преди години. Качих килограми, почти не излизах от къщата, започнала бях да търся скрито значение в действията на Ричард, хващах се за знаци, които според мен говореха, че съм му омръзнала.
Тя е всичко, което Ричард желае. Всичко, което бях аз някога.
Веднага след кратката, почти клинична сцена, която официално сложи край на седемгодишния ни брак, Ричард обяви къщата ни в Уестчестър за продан и се премести в градския си апартамент. Но той обичаше квартала ни, уединението, което предоставяше. Вероятно ще купи нова къща в предградията за новата си съпруга. Питам се дали тя възнамерява да напусне работа и да се посвети на Ричард, да се опита да забременее, както направих аз.
Не мога да повярвам, че са ми останали сълзи, но ето че още нови текат по бузите ми, докато отново напълвам чашата си. Бутилката е почти празна и аз разливам няколко капки върху белите си чаршафи. Открояват се като кръв.
Обгръща ме позната мъгла като прегръдка на стар приятел. Имам чувството, че се разтапям върху матрака. Може би и майка ми е усещала същото при дните си, в които не понасяше светлина. Де да бях в състояние да я разбера тогава; чувствах се изоставена, но сега знам, че има болка, която е твърде жестока, за да бъде преборена. Можеш само да си намериш прикритие и да се надяваш пясъчната буря да отмине. Но вече е късно да ѝ го кажа. Изгубих и двамата си родители.
– Ванеса?
На вратата се почуква и влиза леля Шарлот. Сините ѝ очи изглеждат увеличени зад дебелите стъкла на очилата.
– Стори ми се, че чух телевизора.
– Прилоша ми в службата – казвам ѝ. – Най-добре да не ме доближаваш.
Двете бутилки са на нощното ми шкафче. Не мога да допусна тя да ги види.
– Искаш ли да ти донеса нещо? – пита ме.
– Само малко вода – отвръщам с едва доловимо фъфлене. Трябва спешно да я изкарам от стаята.
Тя оставя вратата отворена, когато отива в кухнята, а аз изскачам от леглото и грабвам бутилките. Примижавам ужасено, когато те издрънчават една в друга. Забързано ги пъхам в гардероба и изправям едната, която едва не се прекатурва.
Когато леля Шарлот се връща с поднос, заварва ме в същата поза.
– Донесох ти също солети и билков чай – казва и от благия ѝ глас усещам как в гърдите ми се образува буца. Поставя подноса в края на леглото ми
Надявам се да не подуши алкохола в дъха ми.
– Купих ти вино и го оставих в кухнята – казвам ѝ, когато тръгва да излиза.