– Не, ти ме извини – каза Нели. – Държа се като някоя мърморана. Просто напоследък постоянно съм в напрежение. А и улицата ми е толкова шумна, че отворя ли прозореца, ми е невъзможно да спя. Прав си, добре ще е повече да си почивам. Ще говоря с управителя тази седмица.
Ричард се усмихна.
– Дали ще ти намерят заместник бързо? Един от клиентите ми е инвеститор в добър театър на Бродуей. Мога да уредя билети за теб и Саманта за която постановка пожелаете.
Нели беше ходила само на три представления, откакто се беше преместила в Ню Йорк; цените на билетите бяха космически. Винаги бе седяла на балкона, единия път зад мъж с тежка хрема, а другите два пъти зад дългучи, които ѝ пречеха да вижда добре.
– Прекрасно ще е! – промълви и се сгуши до него.
Някой ден сигурно щяха да имат истинска разправия, но Нели не можеше да си представи, че е възможно много да се ядоса на Ричард. Тя мяташе съблечените дрехи на облегалката на стол, а понякога дори ги оставяше да се валят на пода. Ричард неизменно поставяше костюмите си на закачалка и приглаждаше фината тъкан, преди да ги прибере в дрешника. Дори тениските му бяха строени като войници в чекмеджетата посредством специален разделител от прозрачна пластмаса. Нещо повече, наредени бяха по цвят: един ред за черните и сивите, един за цветните и един за белите.
Работата му изискваше пълна съсредоточеност и внимание към подробностите; налагаше му се да е организиран. И макар никой да не би могъл да каже, че преподаването в забавачка е лека работа, изискванията далеч не бяха толкова строги, да не говорим, че работното време бе по-кратко, а единствените служебни пътувания се ограничаваха до някое и друго посещение на зоопарка.
Ричард проявяваше стриктна грижа за всичко, включително за нея. Тревожеше се, че ѝ се налага да пътува с прехвърляне от апартамента си до „Гибсънс“ и всяка вечер ѝ звънеше или пращаше съобщения, за да се осведоми дали се е прибрала благополучно у дома. Купил ѝ беше високотехнологичен мобилен телефон.
– По-спокойно ще ми е, ако винаги го носиш с теб, когато си навън – каза. – Предложи да ѝ купи и „Мейс“, но тя му каза, че вече си носи лютив спрей за самоотбрана. – Това е добре – похвали я. – Навън е пълно с откачалки.
Аз ли не го знам, помисли си Нели и потисна потръпване, благодарна за онзи полет, за младия войник, дори за страха си при излитане, защото те бяха довели до първия им разговор.
Ричард я прегърна през раменете.
– Не ти ли хареса филмът? – попита я.
– Тъжен беше – отвърна Нели. – Той имаше огромна къща и купища пари, а беше толкова самотен.
– Именно – потвърди Ричард. – И аз винаги си мисля същото, когато го гледам.
Установи, че Ричард много обича да я изненадва.
Днес имаше планирано нещо – с човек като него можеше да е всичко от миниголф до посещение в музей – и я предупреди, че ще излезе по-рано от работа, за да я вземе. Трябваше да облече нещо, дето да е подходящо за цяла гама от вероятности, затова се спря на любимата си лятна рокля на тъмносини и бели райета и на сандали без ток.
Съблече тениската и спортните панталони, които бе носила за забавачката, и ги метна по посока на коша за пране, после отвори гардероба си. Прекара длан през дрехите, като издирваше ярките райета, но роклята я нямаше.
Отиде в стаята на Саманта и я видя просната на леглото. Не би могла да недоволства, тъй като поне две от блузите на Сам бяха в нейния гардероб. Разменяха си книги, дрехи, храна... всичко освен обувки, тъй като Нели носеше с един размер по-големи, и грим по причина, че Саманта беше от смесена раса и беше с тъмни коса и очи, докато Нели... е, неслучайно Джона беше оприличил тена ѝ на светлите дъвчащи бонбони в своята рисунка.
Постави парфюм „Шанел“ зад ушите си – беше ѝ го подарил Ричард за Деня на Свети Валентин заедно с гривна „Картие“ – и реши да излезе да го чака отвън, тъй като той щеше да мине да я вземе всеки момент.
Излезе от жилището, измина късия коридор до входната врата на сградата и я отвори тъкмо когато някой влизаше. Нели инстинктивно отскочи назад. Оказа се, че е Саманта.
– О! – възкликна Сам. – Не знаех, че си у дома! Тъкмо си търсех ключовете. – Стисна успокоително рамото на Нели. – Не исках да те стресна.
Когато Нели се нанесе тук, двете със Сам прекараха цял уикенд да пребоядисват силно овехтелия апартамент. Докато мажеха с млечножълто кухненските шкафове, работейки редом, разговорът им прескачаше от тема на тема: групата по скално катерене, в която Сам планираше да се включи с надежда да срещне печени типове, бащата на дете от забавачката, който постоянно се опитваше да флиртува с учителките, майката на Сам психотерапевт, която държеше тя да учи медицина, и дали Нели да приеме работата в „Гибсънс“, или да кандидатства за смени през уикендите в магазин за дрехи.