Когато взе да се мръква, Сам отвори първата от двете бутилки вино и разговорът им придоби по-личен характер. Бъбриха почти до съмване.
Нели винаги си мислеше за този момент като за нощта, в която двете станаха най-добри приятелки.
– Чудесно изглеждаш – каза Саманта сега. – Може би твърде изкипрена за бавене на деца обаче.
– Първо отивам на друго място, но ще бъда у семейство Коулман в шест и половина – каза ѝ Нели.
– Добре – кимна Сам. – Отново хиляди благодарности, че ме покриваш. Не мога да повярвам, че си дублирах ангажиментите. Крайно нетипично за мен.
– Да бе, какъв шок – засмя се Нели, каквато вероятно бе и целта на Сам.
– Родителите се заклеха, че ще си бъдат у дома в единайсет, така че ги очаквай в полунощ – предупреди я Сам. – И внимавай с Ханибал Лектър, когато му съобщиш, че е време за лягане. Последния път се опита да ми прегризе китката, когато му взех електронната игра.
Сам даваше прякори на всички деца в класа си: Ханибал хапещия, Йода малкия философ, Дарт Вейдър шумно дишащия. Но опреше ли да бъде успокоено дете, изпаднало в истерия, Сам беше ненадмината. И беше убедила Линда да купи люлеещи се столове, та учителките да могат да утешават децата, плачещи при раздяла с родителите си.
Изсвири клаксон и Нели видя пред сградата да спира беемвето с подвижен покрив на Ричард. Паркира непозволено редом с бяла тойота, която вече имаше квитанция за глоба под чистачките.
– Готина кола – подвикна му Сам.
– Харесва ти значи? – отвърна Ричард също на висок глас. – Обади се, когато пожелаеш да ти я пусна за някое и друго кръгче.
Нели зърна прикритата гримаса на Сам. Неведнъж се бе чудила дали Сам не е измислила прякор и на Ричард. Но така и никога не я попита.
– Стига де, опитва се да е дружелюбен – смъмри я Нели.
Сам изгледа Ричард с присвити очи.
Нели я прегърна и забърза надолу по стъпалата към колата, а Ричард ѝ отвори вратата. Носеше авиаторски тъмни очила, черна риза и джинси. Тя харесваше този му облик.
– Здравей, красавице – каза ѝ и я целуна продължително.
– Здравей – отвърна му. Когато влезе в колата и се изви на седалката, за да хване колана, видя, че Саманта не беше помръднала от входа. Нели ѝ помаха, после се обърна към Ричард.
– Ще ми кажеш ли къде отиваме?
– Не – отвърна той.
Включи двигателя, колата потегли и се вля в движението в посока изток по магистралата „Франклин Делано Рузвелт“.
Ричард беше мълчалив по време на пътуването, но Нели виждаше как ъгълчетата на устата му помръдват нагоре. Когато свиха по отклонението за Хъчисън Ривър Паркуей, той бръкна в жабката и извади маска за очи за сън.
– Никакво поглеждане, докато не стигнем – предупреди я и я пусна в скута ѝ.
– Намирисва на перверзия – пошегува се Нели.
– Сложи я – подкани той.
Тя разтегна еластичната лента отзад на главата си. Маската беше твърде стегната, та да успява да надникне под нея.
Ричард направи остър десен завой и тя бе притисната към вратата. Без визуални насоки ѝ беше трудно да балансира тялото си при движението на колата. А Ричард караше бързо както обикновено.
– Колко още остава? – попита го.
– Пет-десет минути – отвърна Ричард.
Тя усети пулса си да се ускорява. Опитвала се беше преди да носи маска за сън в самолет с надежда да уталожи страховете си. Ала тя имаше обратен ефект, засилваше клаустрофобията ѝ повече отвсякога. Под мишниците ѝ се застича пот и тя се усети, че посяга към дръжката на вратата. За малко не попита Ричард дали не може просто да си затвори очите, но после си припомни палавата усмивка, която ѝ бе отправил, преди да подхвърли маската в скута ѝ. Пет минути. Шейсет по пет правеше триста. Опита се да се разсее с броене на секундите наум, като си представяше секундарника на часовника да описва окръжност. Ахна притеснено, когато Ричард стисна коляното ѝ. Знаеше, че жестът му е продиктуван от нежност, но мускулите ѝ бяха напрегнати, а неговите пръсти бяха напипали чувствителни точки над капачката на коляното ѝ.
– Само още минута – каза той.
Беемвето закова рязко и тя чу как двигателят беше изключен. Нели посегна към маската, но гласът на Ричард я спря:
– Още не.
Тя го чу да отваря вратата си, после заобиколи при нейната, подаде ѝ ръка да излезе и я поведе по нещо, което усети като твърда настилка под обувките си. Не беше трева. Паваж? Тротоар? Нели беше толкова привикнала към постоянно заобикалящия я шум в града, че отсъствието му тук я стряскаше. Обади се птица и рязко млъкна. Бяха пътували само около трийсет минути, но тя имаше чувството, че са се озовали на друга планета.