– Мм, миришеш толкова хубаво – промърка той и започна да я целува по шията. – Искаш ли да изпробваме джакузито?
– О, мили... – Нели бавно се откъсна от него. Осъзна, че върти годежния си пръстен около пръста. – Много би ми се искало, но трябва да тръгваме вече. Нали помниш, Сам ме помоли да поема ангажимента ѝ да гледам дете тази вечер... Ужасно съжалявам.
Ричард кимна и тикна ръце в джобовете си.
– Е, тогава ще се наложи да почакам – подхвърли.
– Удивително е – въздъхна Нели. – Не мога да повярвам, че това ще е нашият дом.
След миг той извади ръце от джобовете си и отново я притисна. Погледна я с нежно изражение.
– Не се тревожи за довечера. Можем да празнуваме през всяка вечер до края на живота си.
Глава 6
Главата ми пулсира. В устата си имам кисел вкус. Посягам за чашата с вода на нощното си шкафче, но тя е празна.
Като напук на настроението ми слънцето сияе ярко през отворените щори и дразни очите ми. Часовникът ме осведомява, че вече е почти девет. Трябва да съобщя, че съм болна и ще изпусна още един работен ден и комисионите, които вървят с него. Вчера бях с такъв махмурлук, та прегракналият ми глас убеди Лусил, че наистина съм болна. Останах си в леглото и изпих втората бутилка вино, после опразних и половината бутилка, останала от сбирката на леля Шарлот, а когато образът на Ричард все така отказваше да бъде заличен в съзнанието ми, глътнах и едно хапче.
Посягам към телефона, но ми прилошава и вместо това с препъване тръгвам към банята. Отпускам се на колене, но не мога да повърна. Стомахът ми е толкова празен, че го усещам вдлъбнат.
Надигам се, завъртам крана на чешмата и жадно гълтам водата, която има металически вкус. Наплисквам лицето си с шепи и поглеждам отражението си.
Дългата ми тъмна коса е заплетена, очите ми са подути. Под скулите са се оформили нови хлътнатини, а ключиците ми стърчат. Мия си зъбите, опитвам се да изстържа вкуса на застоял алкохол и навличам хавлия.
Отново се строполявам в леглото и вземам телефона. Обаждам се в „Сакс“ и моля да бъда свързана с Лусил.
– Ванеса е – съобщавам, благодарна за пресипналия си глас. – Съжалявам, но още съм твърде зле.
– Кога мислиш, че ще можеш да дойдеш? – интересува се Лусил.
– Утре? – пробъбрям колебливо. – Вдругиден твърдо.
– Ясно – отвръща Лусил. Прави пауза. – Днес стартираме промоционални цени. Ще бъде доста натоварено.
Отново замълчава, та да наблегне на намека. Лусил надали е пропуснала и един работен ден в живота си. Виждала съм я как преценява обувките ми, дрехите ми, часовника ми. Как свива уста, когато закъснея за работа. Мисли си, че ме познава, че тази работа ми е за развлечение; убедена е, че всеки ден обслужва жени тъкмо от моя тип.
– Поне нямам температура – побързвам да кажа. – Може пък да се опитам да дойда.
– Хубаво – отвръща Лусил.
Затварям и препрочитам съобщението от Ричард, макар че всяка дума е запечатана в паметта ми, после се насилвам да застана под душа и завъртам крана докрай наляво, та да потече вряла вода. Стоя под струята, докато кожата ми почервенява, после се избърсвам. Изсушавам си косата и я вдигам на кок, за да скрия покаралите корени и си обещавам да ги боядисам довечера. Обличам обикновен сив кашмирен пуловер, черни панталони и обувам черни балеринки. Поставям си повече от коректора и ружа, та да замаскирам бледия си жълтеникав тен.
Когато влизам в кухнята, леля Шарлот я няма там, но ми е сервирала на плота. Пия кафе и гризвам от банановия кейк, който ми е оставила. Личи си, че е домашен. Стомахът ми протестира и след няколко залъка увивам остатъка от резена в салфетка и го изхвърлям в боклука с надежда тя да си помисли, че съм го изяла.
Външната врата се хлопва зад гърба ми. Изглежда, през последните два дни времето се е променило драстично. Мигом осъзнавам, че съм прекалено навлечена, само че е късно да се връщам и да се преобличам, Лусил ме чака. А и спирката на метрото е само на четири пресечки.
Въздухът ме блъсва, докато вървя по тротоара: горещ, тежък, наситен с миризми от сергията за вафли на ъгъла, от неприбрания боклук, от цигарения дим, донесъл се до лицето ми. Най-сетне се добирам до входа на метрото и слизам по стълбите.
Слънцето е елиминирано, но влажността тук долу е още по-плътна. Вкарвам картата си и минавам през въртящата се преграда.
В станцията влиза влак, но не е моят. Тълпата напира напред, към ръба, но аз оставам плътно до стената, далеч от смъртоносните електрически релси. Някои хора падат и намират смъртта си върху тях, други са блъснати. Понякога полицията не може да определи кой от двата случая е.
Млада жена застава до мен край стената. Тя е руса, дребна и в напреднала бременност. Нежно потърква корема си, ръката ѝ се движи в бавни кръгове. Гледам я като омагьосана и сякаш центробежна сила командва мислите ми, праща съзнанието ми назад към деня, когато седя на студените плочки на пода в банята и се питам дали на теста за бременност ще се появи една синя линийка, или две.