– Равел е бил убеден, че музиката трябва да бъде на първо място, емоционална, а на второ, интелектуална – осветли я той. – Ти как мислиш?
Там беше проблемът, даде си сметка сега, докато ровеше из чантата си за своя любим розов гланц за устни на „Клиник“. Отказа се – и при последното търсене не го бе открила – и вместо него постави гланца с прасковен нюанс. С интелекта си тя знаеше, че предстоящите промени са прекрасни. Достойни за завист дори. Ала емоционално ѝ идваха малко в повече.
Помисли си за кукленската къща в класната си стая, онази, която родителите на Джона искаха да заменят с иглу. Учениците ѝ обичаха да пренареждат мебелите в сладката малка къщичка, да местят куклите от стая в стая, да ги настаняват пред фалшивата камина, да ги придържат върху столове около масата, да ги слагат да спят в малките им дървени креватчета.
Идеята прозвуча натрапчиво в ума ѝ като оскърбителен рефрен от училищен хулиган: Нели непораслата.
Отпи от виното, отвори гардероба, отбутна роклята с прихлупване, която бе мислила да облече, и извади тесните черни кожени панталони, купени на разпродажба от „Блумингдейлс“ още при пристигането ѝ в Ню Йорк. Наложи ѝ се силно да си глътне корема, докато вдигаше ципа. Ще се разтегнат, увери сама себе си. За всеки случай ги комбинира с разкроена дълбоко изрязана на деколтето блуза, ако ѝ се наложеше да откопчее най-горното копче по-късно.
Питаше се дали ще облече повече някоя от двете дрехи. Представяше си непорасналата Нели с подрязана коса на черта, облечена в панталон в цвят каки, едро плетен кашмирен пуловер и кафяви велурени мокасини, протегнала пред себе си поднос с мъфини.
Никога, обеща си, докато издирваше черните си обувки с висок ток и най-сетне ги намери под леглото. Двамата с Ричард щяха да имат пълна къща с деца и елегантните стаи щяха да бъдат оживени от детски смях, бой с възглавници и малки обущета, струпани в кошове до входната врата. Щяха да играят на „Не се сърди човече“ и „Монопол“ пред камината. Щяха да си правят семейни ски ваканции – Нели никога не беше карала ски, но Ричард обеща да я научи. След няколко десетилетия двамата с Ричард щяха да седят на люлка за двама на верандата, свързани от щастливите си спомени.
Междувременно твърдо щеше да вземе рисунките, украсяващи спалнята ѝ сега, които да окачи по стените. Имаше няколко такива, авторски изпълнения на възпитаниците ѝ, включително портрета ѝ като жената дъвчащ бонбон на Джона и неразгадаемата творба на Тайлър, уместно наречена „Синьо върху бяло“.
Приготви се десет минути след времето, когато вече трябваше да е излязла. На тръгване грабна два наниза с цветни мъниста, овесени на кука край външната врата. Със Саманта си ги бяха купили на уличен панаир в Гринич Вилидж преди няколко години. Наричаха ги „късметлийските мъниста“.
Нахлузи единия наниз на врата си, после огледа улицата за такси.
– Съжалявам, много съжалявам – подвикна Нели, забързана към жените, които седяха около дълга правоъгълна маса. От едната страна бяха колежките ѝ от забавачката, а от другата – тези от „Гибсънс“. Но Нели видя струпани чаши за шотове, както и чаши за вино пред всяка и гостенките ѝ очевидно си прекарваха добре. Обиколи масата и дари всяка с дружеска прегръдка.
Когато стигна до Сам, окачи мънистата на шията на приятелката си. Сам изглеждаше великолепно, личеше, че е отишла сама да ѝ направят сешоар.
– Първо пий, после говори – нареди Джоузи, келнерка също като нея, и подаде на Нели шот текила.
Тя го гаврътна на един дъх и си спечели аплодисменти.
– Сега е мой ред да ти дам да сложиш нещо – намеси се Саманта и постави в косата на Нели извит гребен, към който бе прикрепен огромен лъскав тюлен воал.
– Жестоко – разсмя се Нели.
– Какво можеш да очакваш, като възлагаш на учителка в забавачка да купи воал? – подхвърли Марни.
– Та какво ти се наложи да правиш днес? – попита Саманта.
Нели отвори уста да заговори, после се огледа. Всички присъстващи се издържаха с нископлатена работа, но се бяха похарчили за ресторант, прочут с пиците си на пещ. Видя и струпаните върху един стол в края на масата подаръци. Знаеше, че Сам си търси нова съквартирантка, защото не можеше да си позволи сама да плаща наема. Внезапно последното, за което ѝ се искаше да говори, беше скъпата нова къща. Освен това формално погледнато не беше задача, свързана със сватбата. Може би Сам щеше да се засегне.
– Нищо вълнуващо – махна с ръка. – Не е ли време за още един шот?
Саманта се засмя и даде знак на келнера.
– Той каза ли ти вече къде ще те заведе на сватбено пътешествие? – поинтересува се Марни.
Нели поклати глава и ѝ се прищя сервитьорът да побърза с текилата. Проблемът беше, че Ричард държеше да запази дестинацията им в тайна.