Когато аз се борех с всички сили да забременея, в стаята, която бяхме определили за бебето, вече се мъдреше усмихнато мече. Ричард го беше нарекъл щастливия ни талисман.
– Ще се случи – уверяваше ме в отговор на тревогите ми.
Но след шест месеца напразни опити той отиде да му анализират спермата. Спермограмата му излезе нормална.
– Лекарят каза, че плувците ми са като Майкъл Фелпс – пошегува се и аз се помъчих да се усмихна.
Назначих си час при специалист по безплодие, който да прегледа мен, и Ричард каза, че ще се опита да отмени среща, за да присъства и той.
– Не е нужно – казах му, като се опитвах да поддържам безгрижен тон. – После ще те осведомя.
– Сигурна ли си, мила? – попита. – Ако клиентът ми си тръгне рано, можем да се срещнем за обяд в града, стига да си още там. Ще накарам Даян да ни запази маса в „Амарант“.
– Обяд ми звучи чудесно – отвърнах.
Ала час преди посещението при лекаря, тъкмо когато се качвах на влака, той ми се обади да съобщи, че ще дойде в лекарския кабинет.
– Отпратих клиента – каза ми. – Това е по-важно.
Бях благодарна, че не може да види изражението ми.
Специалистът по стерилитет щеше да ми задава въпроси. Въпроси, на които не желаех да отговарям пред съпруга си.
Докато пътувах с влака към терминала Гранд Сентрал, зяпах през прозореца към голи дървета и покрити с графити сгради със заковани прозорци. Можех да излъжа. Или да се опитам да се срещна с лекаря насаме и да му обясня. Да кажа истината, не беше вариант.
Остра болка ме накара да сведа поглед. Бях си почиствала кожичките на ноктите и откъснах една под живеца. Лапнах пръста си и засмуках кръвта.
Влакът влезе в терминала, преди да съм успяла да измисля план, и някак прекалено бързо таксито ми спря пред елегантна сграда на Парк Авеню.
С Ричард се срещнахме във фоайето и той май не забеляза тревогата ми. Или вероятно я отдаде на напрежението във връзка с прегледа. Чувствах се като сомнамбул, когато той натисна бутона в асансьора за четиринайсетия етаж, а после отстъпи встрани, за да изляза първа.
Урологът на Ричард ни беше препоръчал доктор Хофман. Тя беше стройна и изящна жена на възраст между петдесет и шейсет години. Посрещна ни малко след като се бяхме регистрирали и ни поведе към кабинета си. Под бялата ѝ престилка мернах яркорозова дреха. Последвахме я по коридора и макар тя да беше на осемсантиметрови токове, беше ми трудно да вляза в бързата ѝ крачка.
С Ричард седнахме един до друг на тапицирано канапе, обърнато към спретнато подреденото ѝ бюро. Кършех пръсти в скута си, дърпах нервно тънките златни халки върху пръста си. Отначало доктор Хофман не беше склонна да види проблем в ситуацията ни и обясни, че на много двойки зачеването им отнема повече от шест месеца.
– При осемдесет и пет процента от двойките зачеването се случва в рамките на една година – успокои ни.
Успях да докарам насилена усмивка.
– Е, ами тогава... – подхванах.
Но Ричард побърза да се намеси.
– Нас статистиката не ни интересува. – Хвана ръката ми. – Искаме тя да забременее сега.
Трябваше да си знам, че няма да е толкова лесно.
Доктор Хофман кимна.
– Нищо не пречи да обсъдим лечение за безплодие, но имайте предвид, че е скъпо и отнема много от времето ви – обясни. – А има и странични ефекти.
– Моите уважения, но всичко това е без значение за нас – натъртено изрече Ричард. За миг го видях в образа му в службата – авторитетен, убедителен, настойчив докрай.
Как изобщо ми бе хрумнало, че мога да скрия от него нещо толкова съществено?
– Мила, ръцете ти са ледени – възкликна Ричард и започна да разтрива дланите ми.
Доктор Хофман обърна лице право към мен. Косата ѝ беше прибрана в небрежно елегантна модна прическа, кожата ѝ беше гладка, без бръчки. Щеше ми се да бях облякла нещо по-впечатляващо от простите черни панталони и кремаво поло, на което сега забелязах малко петънце от кръв в края на ръкава. Подгънах го с пръста, който бях наранила, и се помъчих да извикам подобие на усмивка.
– Добре тогава. Ще започна с няколко въпроса към Ванеса. Ричард, може би ще ни оставите и ще изчакате в приемната?
Ричард ме погледна.
– Мила, ти искаш ли аз да изляза?
Поколебах се. Знаех какъв отговор искаше той от мен. Беше излязъл от работа, за да ме придружи. Нямаше ли да е още по-голямо предателство да го накарам да излезе, а после той така или иначе да научи? Може би доктор Хофман бе обвързана от медицинска етика да му съобщи или пък сестра можеше да надникне в картона ми и да се изпусне някъде един ден.
Беше ми трудно да разсъждавам.
– Мила? – подкани ме Ричард.