– Нели? Какво има? – попита той.
Стисках здраво телефона, седнала на пода в дрешника.
– Мисля, че някой се опитва да влезе в къщата – прошепнах.
– Чувам алармата – каза Ричард с напрегнат и тревожен глас. – Къде си?
– В моя дрешник – отвърнах, все така шепнейки.
– Ще позвъня в полицията – отсече Ричард. – Стой така.
Представях си го как съобщава адреса ни и настоява да побързат, защото жена му е сама в къщата. Знаех, че и фирмата, поставила алармата, също ще уведоми полицията.
Сега вече звънеше и домашният ни телефон. Сърцето ми блъскаше, а ушите ми бяха изпълнени с лудешкия шум. Толкова много звуци – как можех да чуя, ако някой стоеше от другата страна на вратата към дрешника и завърташе топката?
– От полицията ще дойдат всеки момент – уведоми ме Ричард. – А аз съм вече във влака, на „Маунт Киско“. До петнайсет минути ще съм у дома.
Тези петнайсет минути траяха цяла вечност. Още повече се сгуших на кълбо и започнах да броя, като се насилвах бавно да изговарям числата с устни. Полицията сигурно щеше да дойде преди още да съм стигнала до двеста, уверявах сама себе си, като седях съвършено неподвижна и дишах плитко, та ако някой наближеше вратата на дрешника, да не заподозреше за присъствието ми.
Времето забави ход. Усещах отчетливо всеки детайл от близкото си обкръжение, сетивата ми бяха изострени до крайност. Виждах отделни прашинки по дъските, леките вариации в цвета на дървения под, потрепването на тъканта на черните ми панталони, окачени на два пръста от лицето ми, причинено от собственото ми дишане.
– Дръж се, мила – каза Ричард, когато вече бях стигнала до двеста осемдесет и седем. – Вече слизам от влака.
И тогава полицията най-сетне пристигна.
Полицаите претърсиха, но не откриха и следа от външно присъствие – нищо не беше взето, нито една врата не беше отворена насилствено, нито един прозорец не беше счупен. Сгушена на дивана до Ричард, аз посръбвах чай от лайка. Фалшивата аларма била често явление, казаха ни от полицията. Дефектна жица, животно, докоснало сензор, засечка в системата – вероятно било някое от тези неща, така каза единият от полицаите.
– Сигурен съм, че не е било нищо страшно – съгласи се Ричард. Но после се поколеба и погледна към двамата полицейски служители. – Вероятно няма връзка, но когато тръгвах на работа сутринта, забелязах непозната кола, паркирана в края на улицата ни. Предположих, че може да е на някой озеленител или друг от този род.
Усетих как сърцето ми прескочи такт.
– Записахте ли регистрационния номер? – попита по-възрастният полицай, онзи, който беше говорил повече.
– Не, но ще се оглеждам за нея – отвърна Ричард. Притегли ме по-близо към себе си. – О, мила, ти трепериш. Обещавам, че никога няма да допусна нещо да ти се случи, Нели.
– Но вие сте сигурна, че не сте видели никого, така ли? – попита ме отново полицаят.
През прозореца виждах проблясващата светлина на лампата върху полицейската кола.
Затворих очи, но святкането продължи в съзнанието ми, като ме притегляше към онази отдавнашна нощ на последния ми курс в колежа.
– Не – отговорих, – никого не видях.
Но това не беше напълно вярно.
Бях видяла лице, само че не пред някой от прозорците ни. Съществуваше само в паметта ми. Принадлежи на човек, когото за последно видях във Флорида, някой, който ме обвинява, който иска да бъда наказана за събитията през онази есенна нощ.
Вече имах ново име. Нов адрес. Дори бях сменила телефонния си номер.
Винаги се бях бояла, че няма да е достатъчно.
Трагедията започна да се разгръща в един красив ден, също през октомври. Бях толкова млада тогава. Току-що бях започнала последния си курс в колежа. Изгарящата жега на лятото във Флорида бе преминала в мека и приятна топлина; момичетата от моето женско дружество носеха леки рокли или блузи и шорти, на които отзад беше написано името ни – „Чи Омега“. Къщата ни беше изпълнена с жизнерадостна енергия; след залез щяхме да положим новата клетва. Като социален директор аз бях измислила програмата: шотове с водка и желе, превръзки на очите, свещи и изненадващото гмурване в океана.
Само че се събудих изморена и замаяна. Изядох едно десертче с овесени ядки и се потътрих на първия ми за деня семинар за развитие на детето в ранна възраст. Когато извадих бележника си със спирала, за да запиша задачата за следващата седмица, мигновено осъзнаване ме накара да замръзна с молив над страницата: цикълът ми закъсняваше. Не бях болна, бях бременна.
Когато вдигнах глава, другите студенти бяха събрали нещата си и излизаха от учебната стая. Шокът ми бе откраднал минути.