Пропуснах следващия семинар и отидох до аптеката в края на кампуса, където си купих дъвка, списание „Пийпъл“, химикалки и тест за бременност, сякаш беше случаен артикул от списъка ми за пазаруване. В съседство имаше „Макдоналдс“ и аз отидох в кабинка в тоалетната, откъдето чувах как две момичета, още ненавлезли в тийнейджърска възраст, решеха косите си и бъбреха за концерт на Бритни Спиърс, на който си умираха да присъстват. Тестът доказа онова, което вече подозирах.
Бях само на двайсет и една, помислих си отчаяно. Дори не бях завършила обучението си. С приятеля ми Даниъл бяхме заедно само от няколко месеца.
Излязох от кабинката и отидох до редицата от умивалници, където полях студена вода върху китките си. Вдигнах поглед и двете момичета млъкнаха, щом зърнаха лицето ми.
Даниъл беше на семинар по социология, който щеше да приключи в дванайсет и половина; знаех му програмата наизуст. Забързах към неговата сграда и закрачих напред-назад по тротоара пред нея. Някои студенти седяха на стълбите и пушеха, други се бяха изтегнали на тревната площ – едни обядваха, други трима си подхвърляха фризби. Момиче бе отпуснало глава в скута на приятеля си и дългата ѝ коса се разстилаше върху крака му като одеяло. Отнякъде звучеше песен на „Грейтфул Дед“.
Два часа по-рано аз бих била една от тях.
От вратата заизлизаха студенти и аз оглеждах лицата, като трескаво търсех Даниъл. Нямаше как да е онзи с джапанки и фланелка с надпис „Флорида“, нито нарамилият калъф за саксофон, нито онзи с раницата, преметната през рамо.
Той изобщо не приличаше на никого от тях.
След като множеството се разреди, той се появи на стълбите и се спря да прибере очилата в джобчето на ризата си; през гърдите му беше преметната чанта като на пощальоните. Помахах му. Щом ме видя, той се поколеба, после заслиза по стълбите и се насочи към мен.
– Професор Бартън!
Едно момиче го пресрещна вероятно с въпрос за семинара му. Или пък флиртуваше. Даниъл Бартън беше трийсет и пет годишен и в сравнение с него мятащите фризби с клоунските им движения изглеждаха като палета.
Продължаваше да поглежда към мен, докато говореше с момичето. Безпокойството му беше осезаемо. Бях нарушила правилото ни: никакъв знак, че се познаваме, като сме в кампуса.
Можеше да бъде уволнен все пак. Писал ми бе отличен в първи курс – няколко седмици, преди да започнем връзката си. Спечелих си оценката – никога дотогава не бяхме водили личен разговор, а какво остава да сме се целували, докато не се натъкнах случайно на него, след като се изгубих от приятелите си на концерт на Дейв Матюз на плажа, – но кой би ни повярвал?
Когато най-сетне се приближи до мен, прошепна:
– Не сега. Ще ти се обадя по-късно.
– Ела да ме вземеш на обичайното ни място след петнайсет минути – казах му.
Той поклати глава.
– Днес не става. Утре.
Резкият му тон ме жегна.
– Много е важно – настоях, но той вече ме отминаваше, тикнал ръце в джобовете на джинсите си и вървеше към своята „Алфа Ромео“, която ни бе отвеждала на брега в толкова много лунни нощи. Гледах го как се отдалечава и се чувствах уязвена и предадена. Аз се бях придържала към уговорката ни; би трябвало да се досети сам, че случаят е спешен. Метна чантата си на седалката до шофьора – моето място – и отпраши.
Притиснах ръце към корема си, като гледах как колата му завива зад ъгъла и изчезва. После бавно поех към къщата на дружеството ни, където всички бяха заети да се приготвят за вечерта.
Някак трябваше да изкарам останалата част от деня, казах си и замигах усилено, за да отпъдя сълзите, които пълнеха очите ми. А после щях да проведа разговора с Даниъл. Заедно щяхме да измислим план.
– Къде беше? – попита президентката ни, когато влязох, но не изчака отговора ми.
Днес двайсет нови членки щяха да се присъединят официално към къщата ни. Вечерта щеше да започне с вечеря и ритуали: песента на къщата и викторина, свързана с факти за основателите и важните дати. После всяко момиче щеше да вземе запалена свещ и да повтори свещения обет. Аз щях да застана зад моята „сестричка“ Маги, към която бях прикрепена тази година. Церемонията с изпитанията щеше да започне в десет вечерта. Вярно, щеше да продължи няколко часа, но на момичетата нямаше да бъде сторено нищо лошо. Нищо опасно. Във всеки случай никой нямаше да пострада.
Знаех го, защото именно аз планирах нещата.
Бутилки водка за шотовете с желе бяха строени върху масата в трапезарията заедно с житен алкохол за коктейла „Дърти Хънч Пънч“. Нужен ли ни беше толкова много алкохол, запитах се. Помня го заради всичко, което се случи впоследствие. Онези святкащи лампи на полицейските коли. Писъкът, който звучеше като аларма.