Виждам я на пробата ѝ как се завърта пред огледалото, а новият диамант искри на пръста ѝ. Представям си я как налива на Ричард питие и му го отнася, той я целува, когато го поема от ръката ѝ.
Осъзнавам, че крача из малката си стая.
Отивам до бюрото си и изваждам от чекмеджето малък бележник с жълти листове и химикалка. Отнасям ги с мен на леглото си и се взирам в празната страница.
Започвам да изписвам името ѝ, а химикалката се бави с извивките в буквите му: „Ема“.
Трябва да подбера правилните думи. Трябва да я накарам да разбере.
Осъзнавам как толкова силно съм притискала химикалката върху листа, че мастилото ѝ е пробило през страницата.
Не знам какво да напиша след това. Не знам как да започна.
Ако можех само да разтълкувам от кой момент ме сполетя злата ми участ, може би бих съумяла да ѝ го обясня. Дали беше душевното заболяване на майка ми? Смъртта на баща ми? Невъзможността ми да зачена?
Изпълва ме все по-голяма увереност, че нещата се коренят в онази октомврийска нощ във Флорида.
Но за нея не мога да разправям на Ема. Единствената част от моята история, която ѝ е нужно да разбере, е ролята на Ричард.
Скъсвам листа и започвам наново на чист.
Този път пиша: „Драга Ема“.
И тогава чувам гласа му.
За миг се питам дали съзнанието ми не го е сътворило, докато не си давам сметка, че той е в апартамента и че леля Шарлот ме вика по име. Вика ме при Ричард.
Скачам от леглото и се поглеждам в огледалото. От следобедното слънце и разходката бузите ми са порозовели, а косата ми е прибрана на ниска конска опашка. Тъмни кръгове ограждат очите ми, но меката светлина е милостива към измършавялото ми ъгловато тяло. По-рано през деня се бях облякла за Ема, но в този момент повече, отколкото години наред, приличам на онази Нели, в която съпругът ми се влюби.
Отивам боса в дневната и тялото ми реагира инстинктивно, периферното ми зрение изчезва и виждам само и единствено него. Той е широкоплещест, в отлична форма; телосложението му на бегач е придобило маса през годините на брака ни. Ричард е от онези мъже, които стават по-привлекателни с възрастта.
– Ванеса – казва той. Този плътен глас. Същият, който непрестанно звучи в сънищата ми. – Искам да говорим.
Той се обръща към леля Шарлот.
– Може ли да останем сами за малко?
Леля Шарлот ме поглежда и аз кимвам. Устата ми е пресъхнала.
– Разбира се – отвръща тя и отива в кухнята.
– Ема ми каза, че си ходила да я видиш днес – казва Ричард. Носи риза, която ми е непозната, трябва да я е купил, след като се изнесох. Или Ема му я е купила. Лицето му е със загар както винаги през лятото, защото при хубаво време винаги излиза да тича.
Кимвам. Безполезно би било да отричам.
Неочаквано изражението му се смекчава и той прави крачка към мен.
– Изглеждаш ужасена – промълвява. – Не знаеш ли, че съм тук, защото се тревожа за теб?
Посочвам към канапето. Чувствам краката си разтреперани.
– Може ли да седнем?
В двата края на канапето са струпани меки възглавнички, което означава, че се озоваваме по-близо един до друг, отколкото всеки от нас е очаквал. Долавям лимонов мирис. Усещам топлината му.
– Аз ще се оженя за Ема – заявява той. – Трябва да го приемеш.
Не трябва, казвам си. Не съм длъжна да приемам, че ще се ожениш за някоя си. Но вместо това изричам:
– Всичко се случи толкова мигновено. Защо е това бързане?
Ричард няма намерение да ми угоди с отговор.
– Всички ме питат защо останах с теб толкова години – казва. – Оплакваше се, че твърде често си сама у дома, а когато се събирахме с познати, беше... Онази вечер, когато устроихме коктейлно парти... хората още говорят за това.
Не осъзнавам, че по бузата ми се търкаля сълза, докато той не я избърсва внимателно.
Докосването му събужда експлозия от усещания у мен; от месеци не съм го получавала. Тялото ми се стяга.
– Мисля си за това от известно време – проговаря. – Не исках да го казвам, защото знаех, че ще те заболи. Но след днес... нямам избор. Според мен ти е нужна лекарска помощ. Трябва да постъпиш в клиника, може би същата, където отиде майка ти. Не ти трябва да свършиш като нея.
– Много по-добре съм, Ричард – отвръщам с проблясък на някогашната си борбеност. – Имам работа. Излизам повече, срещам се с хора...
Гласът ми пресеква. Истината е очевидна за него.
– Не съм като майка ми – промълвявам.
Водили сме този разговор и преди. Съвсем ясно е, че не ми вярва.
– Тя взе свръхдоза обезболяващи – изрича кротко Ричард.
– Не го знаем със сигурност! – възразявам. – Може да е станало по погрешка. Нищо чудно да си е объркала хапчетата.