Това ли изживява Ема? И мен ли бе сполетяло същото?
Твърде разтърсена съм, за да мога да заспя отново.
Лежа, а в ума ми препускат образи от посещението на Ричард. Едновременно са ярки и мимолетни – като мираж – и на протежение на безкрайната нощ аз започвам да се чудя случи ли се то действително, или е било част от съня ми.
Беше ли нещо от предишната вечер реално, питам се.
При първия златист проблясък на утринна светлина отивам към гардероба си като в транс. Отварям най-горното чекмедже. Чекът е сгушен помежду чорапите ми.
Като го връщам обратно, поглеждам надолу и виждам сатенената корица на сватбения ни албум. Това е единственото материално доказателство, документиращо брака ми.
Не мога да си представя, че след днес отново бих поискала да видя снимките, но сега имам нужда да ги погледна за последен път. Всичките ни други снимки са в къщата в Уестчестър, освен ако Ричард не ги е преместил в складовата си клетка в сутерена на сградата, където е градският му апартамент, или не ги е унищожил. Предполагам, че го е направил; Ричард би заличил всички следи от мен, та Ема да не се натъква на неприятни напомняния.
Леля Шарлот ми е дала бегла представа за онова, на което е станала свидетел в брака ми. Сам също ми каза какво е видяла в последния ни разговор – който прерасна в по-тежък скандал, отколкото можех да си представя помежду ни. Но сега искам да погледна сама, с нови очи.
Седя с кръстосани крака на леглото и отгръщам на началната страница. На първата снимка съм в хотелската стая и закопчавам антична перлена огърлица – моето „нещо назаем“ от леля Шарлот. До мен е тя и изкусно завързва кърпичката на татко около букета ми. Обръщам на другата страница и виждам леля Шарлот, мама и аз да вървим заедно по пътеката в църквата. Пръстите ми са преплетени с тези на мама, а от другата страна леля Шарлот ме е хванала под ръката, в която държа букета с бели рози. Лицето на леля Шарлот е поруменяло и очите ѝ блестят от сълзи. Изражението на майка ми е трудно за разчитане, въпреки че се е усмихнала към фотоапарата. Тя е също така леко встрани от мен и леля Шарлот. Ако не се държахме за ръце, лесно бих могла да я отрежа от снимката.
В случай че покажех тази снимка на непознат човек и го накарах да отгатне коя от двете жени е майка ми, вероятно би посочил леля Шарлот, макар че физически имам много по-голяма прилика с мама.
Винаги съм си казвала, че съм наследила само повърхностни черти от майка ми като дългата ѝ шия и зелените очи. Че вътрешно съм дъщеря на баща си, че повече съм като леля.
Но ето че сега думите на Ричард се връщат като бумеранг.
По време на брака ни винаги, когато ми кажеше, че не се държа разумно, че съм нелогична или в по-бурни моменти ми викнеше „Ти си луда!“, аз го отричах.
„Той греши“, шепнех си, докато крачех по тротоарите в квартала ни с вдървено тяло и отекващи върху настилката стъпки. Повтарях тези думи десетки, може би стотици пъти. Вероятно си въобразявах, че ако ги изричам достатъчно дълго, това ще прогони постоянната тревога, глождеща съзнанието ми: „Ами ако е прав?“.
Обръщам на друга снимка на майка ми – изправила се е да произнесе тост. На маса зад нея е триетажната ни сватбена торта, украсена с фигурки на младоженци. Порцелановото лице на булката е с ведра усмивка, но аз си спомням, че бях тревожна и напрегната в този момент. За щастие, речта на майка ми на сватбената вечеря беше свързана, макар и да продължи твърде дълго. Лекарствата ѝ си вършеха работата този ден.
Може би съм наследила повече от майка си, отколкото съм си позволявала да вярвам.
Израснах с жена, обитаваща различен свят от майките на приятелките ми, които караха коли комби и приготвяха печени сандвичи със сирене. Чувствата на мама бяха като наситени цветове – пламтящо червено, меко розово и възможно най-тъмно сиво. Черупката ѝ беше на яростна и корава личност, но отвътре бе крехка. Веднъж, когато собственик на дрогерия мъмреше възрастна касиерка, че е твърде бавна, майка ми му се развика, нарече го грубиян и тормозител, с което си спечели аплодисментите на другите клиенти, наредени на опашката. Друг път коленичи на тротоара и се разплака заради пъстра пеперуда, която не можеше да полети, защото крилото ѝ бе откъснато.
Нима бях попила изкривеното ѝ виждане на света, импулсивно драматичните ѝ реакции? Бяха ли гените, диктуващи съдбата ми, повече повлияни от нея, отколкото от уравновесения ми баща? Отчаяно исках да знам кои невидими атрибути съм наследила от всеки от тях.
По време на брака ми бях завладяна от нарастваща нужда да стигна до истината. Преследвах я в сънищата си. Безпокоях се, че спомените ми ще избледнеят като стара цветна снимка, затова се стараех да ги поддържам живи. Започнах да записвам всичко под формата на нещо като дневник в черна тетрадка с кожена подвързия, която криех от Ричард под матрака на леглото в стаята за гости.