Сега изглежда като горчива ирония, защото се бях заобиколила с лъжи. Понякога съм изкушена да им се поддам. Може би би било по-просто така да потъна в новата реалност, която съм създала, сякаш тя е движещи се пясъци. Да изчезна под повърхността ѝ.
Тогава би било толкова по-лесно да престана да се вкопчвам, мисля си.
Но не мога да го направя. Заради нея.
Оставям настрани албума и отивам до малкото бюро в ъгъла на стаята ми. Вадя бележника с жълти листове и писалката и започвам отначало:
„Драга Ема,
Никога не бих се заслушала в човек, който ми кажеше да не се омъжвам за Ричард. Затова разбирам твоята съпротива срещу мен. Не се изясних достатъчно добре, защото е трудно да се ориентирам откъде да започна.“
Пиша, докато изпълвам страницата. Колебая се дали да добавя едно последно изречение: „Ричард ме посети снощи“, но го изключвам, защото може да си помисли, че я карам да ревнува, че се опитвам да ѝ създам погрешния тип съмнения.
Затова просто подписвам писмото, сгъвам го на три и го пъхвам в най-горното чекмедже, за да го прочета още веднъж, преди да ѝ го дам.
По-късно тази сутрин вече съм взела душ и съм се облякла. Поставям червило на устата си, за да покрия следите от докосването на Ричард, когато чувам леля Шарлот да вика. Изтичвам в кухнята.
Към тавана се вие черен дим. Леля Шарлот размахва кухненска кърпа срещу оранжевия пламък, танцуващ по повърхността на печката.
– Дай содата за хляб! – извиква.
Грабвам кутийката от шкафа и я изсипвам върху пламъците, с което ги потушавам. Леля Шарлот пуска кърпата и обръща крана на мивката на студена вода. Виждам яркочервена ивица на ръката над китката ѝ, която тя полива.
Махам от котлона тигана с прегорял бекон и вадя от фризера торбичка с лед.
– Ето – казвам ѝ.
Тя отдръпва ръката си от струята и аз спирам крана.
– Какво се случи? – питам я. – Добре ли си?
– Отливах мазнината от бекона в стара кутия за кафе – обяснява леля Шарлот. Поднасям ѝ табуретка и тя тежко се отпуска върху нея. – Не уцелих и направих малък пожар с мазнината.
– Искаш ли да те заведа на лекар? – питам я.
Тя отстранява пликчето с лед и поглежда ръката си. Изгарянето е с дебелината на пръст и около пет сантиметра дълго. За щастие, няма мехур.
– Не е чак толкова зле – отвръща тя.
Поглеждам към прекатурената кутия със захар на плота, песъчинки се изсипват върху печката.
– Вместо сода сипах захар – допълва леля Шарлот. – Сигурно това влоши нещата.
– Ще ти донеса крем с алое – казвам.
Отивам в банята ѝ и откривам тубичка такъв в аптечката ѝ зад старите ѝ очила с рамки от костенуркова черупка и шишенце „Ибупрофен“. Отнасям и болкоуспокояващото в кухнята и изтръсквам три таблетки в шепата си, после ѝ ги подавам.
Тя въздъхва облекчено, когато натрива крема с алое.
– Помага – промълвява.
Наливам ѝ чаша вода и тя глътва хапчетата.
Поглеждам новите очила с дебели стъкла, които се мъдрят на носа на леля Шарлот, и също като нея тежко се отпускам на съседната табуретка.
Как съм могла да не забележа?
Толкова вманиачена бях да търся следи за връзката на Ема и Ричард, че не съм видяла случващото се под носа ми.
Нейната непохватност и честите главоболия. Записаният час при „Д“ – за доктор. Махането на мебели, за да е по-лесно придвижването из апартамента. Взирането на леля ми в менюто в бара на „Робъртсън“, след което поръча питие, нефигуриращо там. Все по-забавената ѝ крачка на разходките ни край Хъдсън. И квадратната кутия със захар, която въобще не прилича на тази със сода за хляб, просто би имала подобие за човек в припряна ситуация. За някой, който посяга към нея през пелената от дим.
За някой, който губи зрението си.
Гърлото ми е задавено от ридание. Но няма да изпадам в положение, че тя да утешава мен. Улавям ръката ѝ с тънка като пергамент кожа.
– Ослепявам – изрича тихо леля Шарлот. – Съвсем неотдавна бях на втори преглед, който го потвърди. Дегенерация на макулата. Канех се да ти го кажа скоро. Но не чрез подобно драматично изпълнение.
Припомням си как някога тя прекара цяла седмица да нанася стотици мазки боя върху платното, за да пресъздаде кората на старо дърво. Как като ме водеше на морския бряг в някой от дните на майка ми, прекарвани на тъмно, лежахме по гръб и гледахме небето и тя ми обясняваше, че макар да възприемаме слънчевото сияние като бяло, то всъщност е съставено от всички цветове на дъгата.