– Толкова съжалявам – прошепвам.
Все още си мисля за онзи ден – за сандвичите с пуешко и сирене и термоса с лимонада, които леля ми беше донесла, за колодата карти, която извади от чантата си, та да ме учи да играя на „джин ръми“, – когато тя отново заговаря:
– Помниш ли как четяхме заедно „Малки жени“?
Кимвам, после добавям „Да“, като се питам дали още може да вижда жеста ми.
– В книгата Ейми казва: „Не се боя от бурите, защото се уча да управлявам своя кораб“ – продължава леля Шарлот. – Е, аз също никога не съм се страхувала от лошото време.
И тогава леля ми прави най-смелото нещо, което съм виждала. Усмихва се.
Глава 24
Много мразя да не виждам.
Маги, срамежливото седемнайсетгодишно девойче от Джаксънвил, ми беше казало точно тези думи във вечерта на церемонията на женското ни дружество.
Но аз не се бях вслушала в нея. Прекалено обсебена бях от отхвърлянето на Даниъл. „Утре не ме устройва“, помислих си, когато у мен пламна гневът.
Криво-ляво успях да участвам в повечето от ритуалите през вечерта. Стърчах зад Маги, която бе застанала сред кръга от момичета в дневната ни с лица, осветени от многото свещи. Когато се проведе гласуването на сестрите, Маги не беше включена в първоначалния списък на двайсетте избраници. Другите бяха хубавки, жизнерадостни и забавни – точно каквито биваха канени в дружествата и вдигаха духа в къщата. Но Маги беше различна. Когато разговарях с нея по време на една от проявите ни, научих, че като гимназистка е била доброволка и е помагала в приют за животни близо до дома си.
– Нямах много приятели в детството си – довери ми Маги и вдигна рамене. – Бях нещо като аутсайдер.
Усмихна се, но разчетох уязвимост в очите ѝ.
– Грижите за животните ме спасяваха от самотата.
– Това е удивително – казах. – Би ли обяснила как си стартирала програмата? Иска ми се къщата ни да е по-ангажирана в служба на такива каузи.
Лицето ѝ светва, докато ми описва трикракия дакел на име Айк, който я вдъхновил за идеята. Решила бях, че на каквото и мнение да са другите момичета в къщата, Маги трябва да е сред избраните новопосветени.
Но сега, когато стоях зад нея и слушах гласовете на посестримите ми да се издигат в песен, питах се дали не съм допуснала грешка. Маги беше облечена в детинска бяла памучна блуза с щамповани малки черешки и също такива шорти. Почти не бе продумала през цялата вечер. Каза ми, че се надявала на ново начало в колежа, че искала да създаде контакти с останалите момичета тук. Но не правеше никакви усилия да общува със сестрите. Не беше запаметила химна ни, виждах я как се опитва да оформя думите с устни. Сръбна малко от „Дърти Хънч Пънч“ и мигом го изплю обратно в чашата си.
– Гадост – каза и остави чашата си на масата, вместо да я изхвърли, след което посегна към шот с водка.
Моя задача беше да бдя над Маги, да следя да изпълнява задачите си – включително издирване на скрити вещи из къщата – и най-вече да съм нащрек за нея при гмурването в океана. Дори ние, колежанчетата, бяхме наясно, че пиене, съчетано с плуване в бурни вълни нощем, може да е коварно.
Само че не можех да се съсредоточа върху Маги. Твърде осезателно усещах промяната в тялото си, мълчащия телефон в джоба си. Когато тя се оплака, че не може да открие месинговия петел, който на шега наричахме наш талисман и беше един от скритите предмети в къщата, само вдигнах рамене и все пак го отметнах в списъка ѝ.
– Намери каквото успееш – поръчах ѝ и отново проверих телефона си. Даниъл не се бе обадил до този момент.
Вече беше почти десет, когато президентът на дружеството ни поведе към брега за финалния ритуал по въвеждането на новите членове. Момичетата бяха с превързани очи и подпийнали се кискаха и се държаха една за друга. Видях Маги да надзърта изпод превръзката си, като по този начин нарушаваше още едно правило.
– Много мразя да не виждам – каза ми. – Предизвиква ми клаустрофобия.
– Постави си превръзката на място – наредих ѝ. – Ще изтърпиш още няколко минути.
Докато минавахме покрай къщите на различни братства по Грийк Роу, момчетата ни аплодираха и подвикваха насърчително. Джесика, най-необузданата в сестринското ни дружество, вдигна блузата си и показа яркорозовия си сутиен, с което си спечели бурни овации. Бях сигурна, че тази нощ Джесика ще преспи нейде другаде – при всяка от клетвите бе гаврътвала по един шот.
До мен беше Лесли, една от най-близките ми приятелки. Ръката ѝ беше преплетена с моята и тя припяваше заедно с другите момичета „99 бутилки бира на стената“. Обикновено и аз бих крещяла текста с тях, само че не бях близнала и капка алкохол. И как бих могла, като знаех, че у мен има малък живот?