Помислих си за брега. Мястото, където най-вероятно бях заченала от Даниъл. Не можех да отида там.
– Хей – прошепнах. – Никак не ми е добре. Би ли ми направила услуга? Наблюдавай Маги при океана.
Лесли направи гримаса.
– Ама тя е толкова задръстена. Защо изобщо гласувахме да я приемем?
– Просто е срамежлива – обясних. – Всичко ще е наред с нея. Каза, че плувала добре, попитах вече.
– Хубаво де – махна с ръка Лесли. – Оздравявай. И да знаеш, че ми дължиш услуга.
Намерих Маги и ѝ казах, че съм болна. Тя отново повдигна превръзката от очите си, но този път си премълчах забележката.
– Къде отиваш? – разтревожи се тя. – Не може да ме оставиш.
– Няма страшно – успокоих я, подразнена от хленченето ѝ. – Лесли ще се грижи за теб. Обърни се към нея, ако имаш нужда от нещо.
– Коя от кльощавите блондинки беше тя? – попита Маги.
Извъртях очи в гримаса и ѝ посочих Лесли.
– Тя е нашият вицепрезидент.
Отделих се от групата, а те завиха зад ъгъла, за да извървят последните две пресечки до океана. Жилищните сгради на факултета бяха в другия край на кампуса, на петнайсет минути пеша, ако минех напряко. Пробвах за последен път да се обадя на Даниъл. Отново директно се включи гласова поща. Зачудих се дали не си е изключил телефона.
Отново се замислих за момичето, което го бе пресрещнало днес следобед след занятията. Толкова бях фокусирана върху Даниъл, че не ѝ обърнах никакво внимание. Но сега, когато сякаш гледах филм и камерата се отдръпна, за да включи и нея в кадъра, я видях наново. Беше доста привлекателна. Колко близо беше стояла до него?
Даниъл ми беше казал, че съм първата студентка, с която е спал някога. До този момент изобщо не бях се усъмнила в думите му.
Като нищо сега можеше да е някъде с нея.
Не осъзнавах, че съм ускорила крачка, докато не започнах да се задъхвам от усилието.
Факултетските жилища бяха подредени в редица като къщите по Грийк. Разположени бяха по самата граница на кампуса зад оранжерията на факултета по агрономство. Двуетажните тухлени постройки не бяха елегантни, но пък обитателите им не плащаха наем – голям стимул за университетски преподавател.
Неговата „Алфа Ромео“ беше паркирана на алеята пред къща номер девет.
Планът ми беше да почукам на някоя врата и да попитам къде живее Даниъл... не, професор Бартън. Щях да кажа, че имам да му предам есе, защото съм му дала погрешната чернова на семинара. Но колата елиминира нуждата от това. Сега знаех точно къде живее. И си беше у дома. Натиснах звънеца и се показа преподавателка, съквартирантка на Даниъл.
– Мога ли да ви услужа? – попита и прибра зад ухото си кичур от пшениченорусата си коса. Една котка се подаде отвътре и се отърка в глезена ѝ.
– Много е глупаво – подхванах. – Тук ли е професор Бартън? Току-що разбрах, че съм му дала погрешната...
Жената се обърна да погледне към някой, който слизаше по стълбите.
– Мили? – каза тя. – Една от студентките ти е дошла.
Той слезе почти на бегом по последните стъпала.
– Ванеса! – възкликна. – Какво те води в дома ми в този късен час?
– Аз... дала съм ви погрешната чернова – избъбрих. Съзнавах, че погледът в очите ми е безумен, докато шареше между него и жената, която го бе нарекла „мили“.
– О, няма проблем – побърза да каже Даниъл. Усмихваше се прекалено ведро. – Просто ми предай новия вариант утре.
– Но аз... – заекнах. Замигах усилено да пропъдя сълзите, когато той понечи да хлопне вратата пред мен.
– Я почакайте – обади се жената. Посегна и задържа вратата, при което видях златната халка на пръста ѝ. – Дошли сте чак тук, за да говорите за курсова работа?
Кимнах.
– Вие съпругата му ли сте? – попитах я. Все още се надявах да е само съквартирантка и всичко да се окаже недоразумение. Опитвах се да поддържам тона си равен и неангажиран. Но гласът ми пресекна.
– Точно така – отвърна жената. – Аз съм Никол. – После огледа лицето ми по-внимателно. – Даниъл? Какво става тук?
– Нищо – отвърна Даниъл и сините му очи се разшириха. – Просто е предала погрешната чернова, така изглежда.
– За коя дисциплина става дума? – поинтересува се съпругата.
– Семейна социология – побързах да кажа. Това беше дисциплината, която бях изучавала предишния семестър. Не излъгах, за да защитя Даниъл. Направих го заради жената срещу мен. Беше боса, без грим. Изглеждаше уморена.
Мисля, че тя искаше да ми повярва. И може би щеше да повярва. Можеше да затвори вратата, да иде да приготви пуканки и да се гушне с Даниъл на дивана, докато гледат поредния епизод на „Развитие в застой“. Даниъл можеше да ѝ даде бегло обяснение и да ме отмахне като досаден комар. „Тия хлапета са толкова стресирани за оценките си – би могъл да подхвърли. – Я ми припомни колко ми остава до пенсиониране?“