Само да не се бе случило едно нещо.
В същия миг, когато аз казах „семейна социология“, Даниъл изрече „За семинара ми в последния курс“.
Жена му не реагира веднага.
– Да бе, точно така – щракна Даниъл с пръсти театрално. Преигра го. – Преподавам пет дисциплини този семестър. Побъркващо е. Така или иначе, късно е. Да пуснем горкото момиче да си върви. Утре ще уредим това. Не се безпокой за курсовата работа, случва се постоянно.
– Даниъл! – викна жена му и той млъкна.
Тя размаха пръст насреща ми.
– Не припарвай до мъжа ми – отсече. Долната ѝ устна трепереше.
– Миличка – изрече умолително Даниъл. Не ме гледаше, изобщо не ме виждаше. Пред него стояха две съсипани жени. Ала него го бе грижа само за едната.
– Ужасно съжалявам – прошепнах. – Не знаех.
Вратата се затръшна и аз я чух да крещи нещо. Докато слизах по стъпалата отпред, трябваше да се уловя за перилата, за да не се препъна, щом видях в тревата жълто велосипедче на три колела. Едно дърво го беше скрило от погледа ми, когато бях приближила към къщата. До него имаше розово въженце за скачане.
Даниъл вече имаше деца.
Много по-късно, след като вече се бях върнала в къщата на дружеството, бях проклела Даниъл, бях плакала и вилняла, след като Даниъл ми поднесе евтин букет карамфили и също тъй евтино извинение как обичал семейството си и не можел да постави начало на ново с мен; след като отидох сама в клиника, отдалечена на час път, преживяване толкова съкрушително, че никога с никого не можах да говоря за него; след като завърших последния курс с отличие и се отправих към Ню Йорк, отчаяна да се отдалеча от Флорида – дори след всичко това, когато мислите ми се върнат към онази октомврийска нощ, мигът, който си спомням най-отчетливо, е следният:
Когато новопосветените се върнаха от океана, Маги я нямаше.
Маги и Ема нямат нищо общо. Ако изключим мен. Тези две млади жени завинаги промениха посоката на моето съществуване. Едната вече я няма в живота ми, другата е с налагащо се присъствие.
Някога посветих също толкова време да мисля за Маги, колкото сега за Ема. Може би тъкмо затова двете започват да се сливат в съзнанието ми.
Но Ема не е като Маги, напомням си.
Заместничката ми е впечатляваща и уверена. Излъчва блясък. Първия път, като я видях, тя се изправи иззад бюрото си да ме поздрави с едно плавно и елегантно движение.
– Госпожо Томпсън! – каза ми. – Щастлива съм най-после да се запознаем.
Бяхме говорили по телефона, но гърленият ѝ глас не ме бе подготвил за нейната младост и красота.
– О, наричай ме Ванеса – казах ѝ, като се чувствах древна още тогава, макар да бях само на трийсет и пет.
Беше декември, вечерта на коледното парти в службата на Ричард. Бяхме женени от седем години по това време. Носех елегантна черна рокля в опит да скрия натрупаните килограми. Изглеждаше погребална редом с маковочервения гащеризон на Ема.
Ричард излезе от кабинета си и ме целуна по бузата.
– Нагоре ли си? – попита той Ема.
– Ако началникът ми разреши – отвърна тя.
– Началникът ти дава заповед да го сториш – пошегува се Ричард.
И така тримата се качихме заедно в асансьора до четиресет и петия етаж.
– Много ми харесва роклята ви, госпожо... Ванеса – каза Ема. Отправи ми усмивка като от реклама за зъбна паста.
Погледнах семплия си тоалет.
– Благодаря – отвърнах.
Много жени биха се почувствали застрашени от някоя евентуална Ема: онези оставания до късно в службата, когато се поръчва китайска храна и от барчето на някого от партньорите се вадят бутилки водка; командировките с преспиване, за да бъдат посетени клиенти; всекидневната близост до ъгловия офис на съпруга ми.
Но аз никога не се притеснявах. Не и дори когато Ричард се обаждаше, че ще работи до късно и после ще преспи в градския апартамент.
В началото на връзката ни – когато още бях Нели на Ричард – си спомням, че се учудвах от стерилността на този апартамент. Друга жена беше живяла там с Ричард, преди той да срещне мен. Единственото, което ми бе казал за нея, бе, че още живеела в центъра на града и че постоянно закъснявала. Спрях да я приемам като някаква заплаха след женитбата ни с Ричард, но с течение на годините станах по-любопитна по отношение на нея.
Но и аз самата не оставих отпечатък върху апартамента. Остана си почти непроменен от ергенските дни на Ричард с кафявия велурен диван и сложната система на осветление, със спретнатата редица от семейни снимки в коридорите, плюс една на мен и Ричард от сватбения ни ден в простичка черна рамка като на останалите.