През тези месеци, когато Ричард и Ема си мислеха, че поддържат тайна връзка – когато той я водеше в апартамента си или посещаваше нейния, – аз в действителност се радвах на отсъствието му. Това означаваше, че мога да си остана в удобните дрехи. Че мога да изпразня бутилка вино, без да се притеснявам къде да крия доказателството. Не ми се налагаше да измислям история какво съм правила този ден или да изнамеря поредното оправдание, за да избегна секс с мъжа си.
Приемах извънбрачната му връзка като ваканция за себе си.
Де да беше си останало само това – извънбрачна връзка.
Прекарах повечето от сутринта да си говоря с леля Шарлот. Тя се съгласи да отида с нея при лекаря, за да науча повече как мога да ѝ помагам, но настоя да се види с приятелка за лекция в Музея на модерното изкуство, както го бяха планирали.
– Животът ми няма да спре – заяви леля Шарлот, като отхвърли предложението ми да не отида на работа и да я придружа или поне в краен случай да ѝ спра такси.
След като изчиствам кухнята, отварям лаптопа си и написвам думите „дегенерация на макулата“. „Състоянието се причинява от влошаване качествата на централната част на ретината“, прочитам. Ако окото е камера, макулата е централното и най-чувствително място на така наречения филм, обяснява се в уебсайта. Работещата макула събира силно детайлизирани образи в центъра на зрителното поле и ги изпраща до оптичния нерв в мозъка. Когато клетките на макулата започнат да губят способностите си, образите не се получават правилно.
Звучи толкова клинично. Толкова стерилно. Сякаш тези думи нямат връзка с факта, че леля ми вече няма да може да съчетава онези сини и червени краски, жълтите и кафявите, за да пресъздаде кожата на ръка, вените и бръчиците, трапчинките и леките издатини на кокалчетата.
Затварям лаптопа и вземам две неща от стаята си: чека на Ричард, който поставям в портфейла си, за да го осребря по-късно тази седмица. Каза ми да го използвам, за да получа медицинска помощ, и точно това ще направя. Помощ за леля Шарлот. За болнични сметки, аудиокниги и каквото още ѝ е нужно.
Също така изваждам писмото до Ема от най-горното чекмедже и го прочитам за последен път.
Драга Ема,
Никога не бих се заслушала в човек, който ми кажеше да не се омъжвам за Ричард. Затова разбирам твоята съпротива срещу мен. Не се изясних достатъчно добре, защото е трудно да се ориентирам откъде да започна.
Бих могла да ти кажа какво се случи в действителност вечерта на партито ни, когато в избата ни нямаше „Равено“. Но съм сигурна, че Ричард ще изтрие всяко съмнение, което мога да създам у теб. Така че, след като не искаш да говориш с мен – след като не искаш да ме видиш, – моля те, повярвай само на едно нещо: част от теб вече знае кой е той.
Има рептилска наследственост в мозъците на всички ни, която ни поставя нащрек при опасност. Няма как да не си усетила размърдването ѝ досега. Измисляла си му оправдания. Същото правех и аз. Но когато си сама, вслушай се в сигнала. Имаше знаци още преди сватбата ни, които аз пренебрегнах; колебания, които заглуших. Не прави същата грешка като мен.
Себе си не успях да спася. Но за теб още не е късно.
Отново сгъвам писмото и отивам да потърся плик.
Глава 25
Един от първите знаци изникна на повърхността преди още да сме женени. Държах го в ръцете си. Сам го видя. Видяха го и всички други на сватбата ни.
Руса булка и красивият ѝ жених, замръзнали в перфектния момент.
„Боже, дори приличат на вас двамата“, казала бе Сам, когато ѝ показах фигурките за тортата.
Когато Ричард ги взе от складовата клетка в сутерена на сградата, където се намираше апартаментът му, каза ми, че са принадлежали на родителите му. В този момент нямах причина да поставям това под въпрос.
Но година и половина след сватбата ни, една вечер, когато отидох в града да се видя със Сам, се случиха две неща. Осъзнах колко сме се отчуждили с най-добрата ми приятелка. И започнах да откривам причини да се съмнявам в съпруга си.
С такова нетърпение очаквах срещата със Сам. Сякаш беше минала цяла вечност, откакто бяхме общували повече, отколкото за бърз обяд заедно. Определили си бяхме една петъчна вечер, когато Ричард беше на служебна конференция в Хонконг. По програма щеше да продължи само три дни и макар той да ме покани да отида с него, и двамата се съгласихме, че няма смисъл.