– Още няма да си се съвзела от часовата разлика, когато ще трябва да се връщаме – каза Ричард.
Както и с всичко друго, Ричард се адаптираше лесно към новите часови пояси. Но аз знаех, че комбинацията от „Кзанакс“ и „Кломид“, която щеше да ми е нужна за дългия полет, би ме замаяла дотолкова, че нямаше да съм в състояние да се насладя на краткия престой в Азия.
Импулсивно запазих маса в „Пика“, като реших да почерпя Сам. Качих се на влака с намерение да пренощувам в градския апартамент на Ричард. Дори след всичкото това време и въпреки че държах там някои тоалетни принадлежности и дрехи, все още мислех за това жилище като за негово.
Със Сам се разбрахме да се видим в някогашния ни общ апартамент. Тя ме посрещна на вратата и се прегърнахме. После тя отпусна ръце, но аз я задържах още малко и попивах топлината ѝ. Липсвала ми бе повече, отколкото бях си давала сметка.
Облечена беше във впита велурена рокля без ръкави и високи ботуши. Косата ѝ имаше няколко пласта повече, отколкото при последното ни виждане, а ръцете ѝ изглеждаха по-изваяни отвсякога.
– Тара тук ли е? – попитах и последвах Сам през малкия коридор и кухничката към нейната стая. Съседната врата към старата ми стая – вече стая на Тара – беше затворена.
– Да – отвърна Сам, когато седнах на леглото ѝ. – Току-що се върна от студиото. Къпе се.
Чувах вода да тече по старите тръби, онези, които понякога най-неочаквано ме попарваха. На задната табла на леглото още ги имаше белите лампички, подът все така бе осеян с дрехи. Всичко си беше съвсем същото и все пак различно. Апартаментът ми изглеждаше по-малък и мизерен; изпитвах същото отчуждение, както като посетих началното си училище вече като тийнейджърка.
– Явно има предимства да съжителстваш с инструктор по пилатес – казах. – Изглеждаш невероятно.
– Благодаря – отвърна Сам. Взе дебела гривна с халки от тоалетката си и я закачи на китката си. – Не го приемай погрешно, но ти изглеждаш... как да го кажа деликатно? Малко нещо ужасно.
Грабнах възглавница и я запратих по нея.
– Има ли правилен начин да се приеме такова нещо? – попитах. Тонът ми бе лековат, но се почувствах засегната.
– О, я млъкни, все така си прекрасна. Но какво си облякла, по дяволите? – попита Сам. – Колието е страхотно, но иначе имаш вид, сякаш си тръгнала на родителска среща.
Погледнах към черните си панталони (правеха ме по-слаба) и сивата блуза от дантела и шифон, която бях пуснала отвън. Като аксесоар бях сложила късметлийските ми мъниста.
Сам разгледа по-отблизо блузата ми.
– О, боже мой... – разхили се тя. – Тази блуза...
– Какво?
Сам се разсмя още по-силно.
– Госпожа Портър носеше точно същата на коледното парти със сладки! – успя да изрече най-сетне.
– Майката на Джона? – попитах и си припомних претенциозната жена, дошла на родителската среща с червило в абсолютно същия нюанс като розовата ѝ рокля. – Не може да бъде.
– Кълна се – рече Сам и си избърса очите. – Сестричката на Джона е в моя клас и си спомням блузата, защото едно от хлапетата размаза глазура по нея и ѝ помогнах да я почисти. Хубава работа, да не отиваме на чай в „Риц“ я? – Започна да рови из дрехите си, струпани на облегалката на стол. – Имам един нов клин от „Антрополоджи“, ще ти стои чудесно.
Тя го откри и ми го метна заедно с черна блуза с деколте лодка.
Сам ме беше виждала стотици пъти да се събличам и обличам. Никога не се бях притеснявала от нея, но онази вечер се почувствах неловко. Знаех, че няма да се побера в ластичните ѝ панталони, колкото и много ликра да съдържаха.
– Добре съм си така – отвърнах. Обгърнах коленете си с ръце и осъзнах, че го правя в опит да изглеждам по-дребна. – Не се опитвам да впечатля някого.
Сам вдигна рамене.
– Както кажеш. Искаш ли чаша вино, преди да тръгнем?
– Добре – отвърнах, станах от леглото и я последвах в кухнята.
Шкафовете все така бяха боядисани в кремавия цвят, който им избрахме в началото, щом се нанесох тук, но вече беше избледнял и бяха поочукани покрай дръжките. Плотът беше отрупан с кутии билков чай: от лайка, лавандула, мента, коприва. Вездесъщият буркан с мед на Сам присъстваше, но беше заменен с контейнер с накрайник за изцеждане.
– Усъвършенствала си се – отбелязах, като го взех в ръка.
Сам отвори хладилника и забелязах съдове с хумус и пакети с органични морковчета и целина. Не се виждаше и следа от изостанала китайска храна, а кутии с такава вечно се мъдреха в хладилника ни дни наред, след като им бе време да бъдат изхвърлени.
Сам извади две чаши от шкафа и ги напълни, после подаде едната на мен.
– Мислех да донеса вино – казах, като изведнъж си спомних бутилката, която забравих във вестибюла у дома.