– Имам много – отвърна Сам.
Чукнахме чаши и пихме.
– Сигурно не е така добро като онова, което пиеш с Принца, а?
Примигнах.
– Кой е Принца?
Сам се поколеба.
– Е, знаеш кой. Ричард. – Отново замълча. – Твоят приказен принц.
– Казваш го, сякаш е нещо лошо.
– Естествено, че не е лошо. Но той е такъв, нали?
Погледнах чашата си с вино. Доста киселееше, почудих се колко ли дълго е престояло отворено в хладилника на Сам. Приличаше повече на ябълков сок, отколкото на бледозлатистата течност, която бях привикнала да пия. А блузата ми, същата, с която Сам се подигра, трябва да струваше повече от месечния ми наем тук.
– Няма вече диетична кока-кола, а? – посочих празното място до входната врата. – Вместо нея вече пиеш чай от коприва, така ли?
– Него още не съм я убедила да опита – чух зад себе си мек глас.
Обърнах се и видях Тара. Снимките ѝ, които Сам ми беше показвала, бледнееха пред действителната ѝ личност. Тя сияеше от здраве – зъбите ѝ бяха равни и бели, кожата ѝ беше перфектна, очите ѝ искряха. Виждах източените леко изпъкнали мускули на бедрата ѝ през клина. Не носеше и грам грим по себе си. Нямаше нужда от такъв.
– Един ден Тара ми прочете съставките на диетичната кока-кола – каза Сам. – Помниш ли?
Тара се засмя.
– Като стигнах до калиев бензоат, тя вече си беше запушила ушите.
– А бях с такъв махмурлук, че за малко не повърнах – намеси се Сам.
Засмях се леко.
– Ти я пиеше непрестанно. Помниш ли как все смазвахме пръстите на краката си в касите?
– Сега ѝ приготвям специална вода за пиене – уведоми ме Тара. Докато говореше, прибра мократа си коса в небрежен кок на върха на главата си. – Накисвам магданоз в нея. Той спира естествените възпалителни процеси в тялото.
– Значи затова ръцете ти изглеждат така добре – казах на Сам.
– Трябва и ти да го опиташ – увери ме Сам.
„Защото съм подпухнала?“, помислих си, но не го изрекох. Бързо допих виното си.
– Готова ли си? – попитах. – Имаме резервация.
Сам изплакна чашите на мивката и ги сложи да се сушат. Такова не е било, когато апартаментът беше на двете ни.
– Ами да тръгваме – каза тя и се обърна към Тара. – Прати ми съобщение по-късно, ако искаш да дойдеш с нас на по питие.
– Да, ще бъде много приятно – добавих. Само че не исках Тара да е с нас, да дрънка за водата си с магданоз и да се смее със Сам.
Взехме такси до ресторанта и аз съобщих името си на метрдотела. Влязохме през фоайето, застлано с дебел килим, в салона за хранене. Почти всички маси бяха заети. Заведението беше получило отлични отзиви в „Таймс“. Тъкмо заради това го избрах.
– Хубаво е – каза Сам, докато келнер задържа стола ѝ. – Май беше права да не искаш да се преобуеш в клин.
Засмях се, но когато се огледах, осъзнах, че този тип ресторант с листата му за вина от десет страници, оформена в папка с кожени корици, със сложно сгънатите в чиниите салфетки беше точно типът заведение, в което Ричард би ме завел. То не беше в стила на Сам. Внезапно ми се прииска да седим на нейното легло и да си поръчаме пролетни рулца и пиле по сечуански, както правехме някога.
– Избери си каквото искаш – казах на Сам, като отворихме менютата. – Помни, че аз плащам. Да си поделим ли бутилка бяло бургундско?
– Добре – отвърна тя. – Както кажеш.
Преминах през сценката с дегустацията на виното и решихме да си разделим козе сирене по селски с доматена тарта и салата от грейпфрут и кресон като ордьоври. За следващо ястие аз поръчах филе миньон, средно изпечено, със соса сервиран отделно. Сам избра сьомга.
До масата приближи сервитьор с табла от четири артистично подредени селекции от хляб. Описа всяка една и стомахът ми закъркори. Винаги съм капитулирала пред уханието на топъл хляб.
– За мен не – казах.
– Аз ще взема и нейния – обади се Сам. – Искам фокача с розмарин и многозърнест.
– Нима Тара яде хляб? – попитах, когато Сам потопи залък в купичката със зехтин.
– Разбира се – отвърна Сам. – Защо питаш?
Вдигнах рамене.
– Изглежда толкова пълна със здраве.
– Да, и не е фанатичка на тази тема – отвърна Сам. – Пие и дори пуши трева от време на време. Последния път, като го правихме, отидохме в Сентрал парк и се качихме на въртележката.
– Я почакай, друсаш ли се вече? – смаях се.
– Примерно веднъж в месеца – отвърна Сам. – Не е болка за умиране.
Тя повдигна хляба към устата си и отново се впечатлих от отчетливия ѝ бицепс.
Настана кратка пауза, след което келнерът ни донесе тартата и салатата и всяка си взе по малко.
– Още ли ходиш с онзи тип, графичния дизайнер? – попитах.