– Не – отвърна Сам. – Но утре вечер имам среща с непознат, брат на един от клиентите на Тара.
– Така ли? – попитах и хапнах малко салата. – Какъв е той?
– Казва се Том. Звучеше чудесно по телефона. Има свой собствен бизнес...
Опитах се да имитирам ентусиазъм, докато Сам ми разправяше за Том, но знаех, че при следващия ни разговор Том щеше да е само смътен спомен.
Сам взе лъжицата и си сложи още от тартата в чинията.
– Не ядеш много – отбеляза.
– Не съм особено гладна – отвърнах.
Сам ме погледна в очите.
– Тогава защо дойдохме тук? – попита.
Винаги съм обичала и мразела нейната директност.
– Защото исках да те почерпя с хубава вечеря – отвърнах лековато.
Лъжицата издрънка върху чинията на Сам.
– Не съм ти обект на благотворителност. Сама мога да си плащам вечерята.
– Знаеш, че нямах предвид това – казах. Засмях се, но усетих как за пръв път разговорът помежду ни пое в неприятна посока.
Келнерът дойде до масата и допълни чашите ни. Благодарно пийнах още малко, а после телефонът ми завибрира. Извадих го от чантата си и видях съобщение от Ричард: „Какво правиш, любима?“
„Вечерям със Сам – написах му в отговор. – В „Пика“ сме. А ти какво правиш?“
„Тръгнал съм с клиентите към игрище за голф. Ще вземеш кола към къщи, нали? Да включиш алармата, преди да си легнеш.“
„Непременно. Обичам те“, написах.
Не му бях споменала, че имам намерение да спя в града. Сама не знаех защо. Сигурно за да не си помисли Ричард, че планирам дълга вечер с пиене, каквито имах често, преди да го срещна.
– Прощавай – казах и оставих телефона на масата. Но се погрижих да е с екрана надолу. – Беше Ричард. Искаше да е сигурен, че ще се добера благополучно у дома.
– До апартамента? – смая се Сам.
Поклатих глава.
– Не му казах, че може да спя там... Той е в Хонконг, така че... Просто не исках да правя голям въпрос от това.
Видях, че Сам го регистрира, но без да направи коментар.
– И така! – възкликнах.
Дори аз чух фалшивата веселост в гласа си. За щастие, дойде келнерът да отнесе чиниите ни от ордьоврите и да сервира основното ястие.
– Как е Ричард? – попита Сам. – Разправи новините около вас.
– Ами... още пътува много, както ти стана ясно – отвърнах.
– А ти пиеш, значи не си бременна – отбеляза Сам.
– Да – промълвих.
Усетих паренето на сълзи и отпих повече вино, та да си спечеля време да се овладея.
– Добре ли си? – попита ме Сам.
– Да. – Опитах се да се усмихна. – Отнема по-дълго, отколкото бяхме предполагали.
Бодна ме тъга по детето, което все още нямах.
Огледах останалите посетители – двойки, приведени един към друг през масата, и по-големи групи, разговарящи оживено. Искаше ми се да си бъбрим със Сам както някога, но не знаех как да започна. Можех да спомена интериорния дизайнер, който ми помогна да избера нова тапицерия за столовете в трапезарията. Или пък за топлата вана, която Ричард искаше да инсталираме в задния двор. Можех да ѝ дам поглед към прелестната част от живота си, към всички онези повърхностни неща, които изобщо не биха заинтересували Сам.
Със Сам се бяхме карали преди – за глупави неща: например, като изгубих едната от любимите ѝ обици във форма на обръчи или когато тя забрави да изпрати чека с наема ни. Но тази вечер не се карахме. Беше далеч по-лошо. Между нас имаше дистанция, която не бе породена просто от времето ни разделени, нито от географска отдалеченост.
– Разкажи ми за децата ти тази година – помолих.
Отрязах си парче стек и гледах как сокът се стича в чинията. Ричард винаги поръчваше стека си средно изпечен, но истината беше, че аз предпочитах месото си по-скоро розово, отколкото червено.
– Повечето са прекрасни. Джеймс Бонд ми е любимецът. Това хлапе наистина притежава стил. Но със Сънливко и Мърморко не ми е лесно.
– И по-зле можеше да е – подхвърлям. – Ами ако ти се бяха паднали злите доведени сестри?
В съзнанието ми отново изскочи прякорът, който Сам бе дала на Ричард – Принца. Красавецът, галопирал с коня си, за да спаси героинята и да ѝ подари луксозен нов живот.
– Така ли виждаш Ричард? – попитах. – Като мой спасител?
– Какво? – погледна ме недоумяващо Сам.
– Преди малко го нарече Принца – припомних. – Оставих вилицата си. Внезапно наистина не бях гладна. – Винаги съм се чудила дали имаш прякор за него.
Сам вдигна рамене. Изпитвах остра неловкост заради скъпата си блуза, заради цената на виното, което пиехме, заради чантата ми „Прада“, преметната на облегалката на стола.
– Не го приемай толкова навътре – каза Сам.
Наведе очи към чинията си и много съсредоточено започна да ръси сьомгата си с черен пипер.