– Засичаме се от време на време – отвръща Хилари.
Стоя в очакване, но е ясно, че тя не желае да каже повече.
– Нали искаше да пробваш онзи модел на „Алая“? – подсещам я.
– Трябва да вървя. Ще дойда пак друг път, миличка – казва Хилари.
Но аз усещам, че няма да го направи. Онова, което вижда пред себе си – деформираното копче на роклята „Шанел“, вече на две години, скалъпената прическа, докарана явно не във фризьорски салон, – е образ, за който Хилари отчаяно се надява да не е заразен.
Прегръща ме съвсем за кратко и понечва да си тръгне. Но после се обръща.
– Аз на твое място... – подхваща. Сбърчва вежди, обмисля нещо, взема решение.
– Да, бих искала да знам...
Онова, което следва, ме блъсва със силата на летящ влак.
– Ричард е сгоден – изтърсва тя. Имам чувството, че гласът ѝ долита до мен от много далеч. – Съжалявам... Помислих си, че може да не си чула, а ми изглежда някак...
Бученето в главата ми заглушава по-нататъшните ѝ думи. Кимвам и отстъпвам назад.
Ричард е сгоден. Съпругът ми ще се ожени за нея.
Добирам се до пробната. Облягам се на стена и се плъзвам надолу до пода, а роклята ми се вдига и от допира с мокета бедрата ми парят. Отпускам глава в шепите си и се разридавам.
Глава 3
От едната страна на старата църква с камбанария, в която се помещаваше предучилищната забавачка, имаше три надгробни плочи от началото на века, износени от времето и скрити под балдахина от короните на дървета. От другата страна бе малката площадка за игра с пясъчник и конструкция за катерене, боядисана в синьо и жълто. Тези символи на живота и смъртта ограждаха църквата, станала свидетел на безброй церемонии по повод и на двете събития.
На едната от надгробните плочи бе гравирано името Елизабет Нап. Починала бе млада и гробът ѝ се намираше малко встрани от другите. Нели пое по заобиколния път, както правеше винаги, за да не мине покрай малкото гробище. Но така или иначе пак се почуди за съдбата на младата жена.
Животът ѝ може да бе прекъснат от болест или при раждане. Или поради злополука.
Дали е била омъжена? Имала ли е деца?
Нели пусна на земята чантата си, за да отвори портичката, подсигурена със специално резе заради децата, в оградата около детската площадка. Над главата ѝ клоните шумоляха, поклащани от вятъра. Елизабет бе починала на двайсет и шест или на двайсет и седем, Нели не можеше да си спомни точно и тази подробност неочаквано я загложди.
Тръгна към гробището да провери, но в този момент църковният часовник изби осем пъти с плътни звуци, които завибрираха във въздуха, и ѝ припомни, че срещите ѝ с родителите започваха след петнайсет минути. Облак закри слънцето и температурата рязко спадна.
Нели се върна и влезе през портичката, затвори я зад себе си и нави платнището над пясъчника, та да е готов, когато децата дойдеха навън да играят. Силен повей на вятъра заплаши да разгърне единия му край. Тя го удържа, после домъкна тежка кашпа с цвете, та да го затисне.
Забърза към сградата и слезе по стълбите към сутерена, където се помещаваше забавачката. Силният аромат на кафе известяваше, че Линда, директорката, вече е пристигнала. Обикновено Нели би отнесла нещата си в своята класна стая, преди да отиде да поздрави Линда. Но днес отмина празното помещение и продължи по коридора към жълтата ивица светлина, струяща от офиса на Линда, усетила потребност да види познато лице.
Нели влезе и завари не само кафе, но и поднос с кифлички. Самата Линда сгъваше салфетки и ги поставяше до чашки за еднократна употреба. С лъскавата си тъмна коса, подстригана на черта, и тъмнокафявия костюм с панталон, гарниран с колан от крокодилска кожа, би изглеждала съвсем на място на съвещание на корпоративен борд. Линда се обличаше така не само в дните на срещи с родителите, дори на излет сред природата тя беше като за снимка.
– Кажи ми, че това не са шоколадови кроасани – изпъшка Нели.
– От „Дийн и Де Лука“ – потвърди Линда. – Вземи си.
Нели простена. Тази сутрин кантарът я бе осведомил, че има да свали още два и половина... добре де, четири килограма до сватбата.
– Хайде, вземи – подкани я Линда. – Има предостатъчно, за да подсладим родителите.
– Не са какви да е родители, а от Горен Ист Сайд – пошегува се Нели. – Никой няма да хапне въглехидрати, че и със захар. – Отново погледна с копнеж към подноса. – Може би само половинка – промълви и разряза един кроасан с пластмасово ножче.
Отхапа и тръгна към своята класна стая. Тя не се отличаваше с лукс, но пък беше просторна и с високи прозорци, през които влизаше естествена светлина. Покрай стените бе застлан мек килим, изрисуван с влакче, чиито вагони бяха буквите от азбуката и там нейните питомци седяха с кръстосани крака, докато им четеше приказки; встрани беше кухненският кът, където си нахлупваха готварски шапки и тракаха с тенджери и тигани; гардеробната до него съдържаше всевъзможни артефакти от рода на лекарски престилки, балетни пачки и астронавтски шлемове.