– Защо никога не искаш да дойдеш в къщата ни? – попитах и се чудех защо точно този момент е избрала да се отклони от присъщата си прямота. При единственото ѝ посещение у дома Ричард я бе посрещнал с прегръдка. Изпече бургери. Припомни си, че Сам не обича сусам върху хлебчето си. – Направо си признай. Никога не си го харесвала.
– Не че не го харесвам – каза Сам. – Просто... имам чувството, че изобщо не го познавам.
– А искаш ли изобщо да го опознаеш? – попитах. – Та той е мой съпруг, Сам. А ти си най-добрата ми приятелка. За мен е важно.
– Добре – изрече Сам, но спря дотук и останах с впечатлението, че нещо не доизказва.
Сам и Ричард никога не се сближиха, както се бях надявала да се случи. Казвах си, че е така, защото са много различни. Почти я притиснах за повече, но в действителност не исках да го чуя.
Сам отклони поглед от мен, за да бодне парче сьомга с вилицата си. Може би не само Ричард не желаеше да опознае. Може би избягваше и мен в качеството ми на негова съпруга.
– Дай да измислим какво ще правим след това – предложи Сам. – Танцува ли ти се? Ще пратя съобщение на Тара, че приключваме с вечерята.
Реших, че все пак не ми се ходи никъде с тях. Когато платих сметката, вече се чувствах изтощена, макар да не бях правила нищо през целия следобед, освен да чакам водопроводчика да поправи капещ кран и да сгъна прането, докато Сам беше работила през целия ден, а беше ходила и на фитнес. Освен това не бях облечена за танци, а както Сам отбеляза – като за родителска среща.
Разделих се със Сам пред клуба, където я чакаше Тара, и взех такси до апартамента на Ричард. Беше само десет часът. „Приключихме рано, каня се да си лягам“, пратих съобщение на Ричард. Казах си, че всъщност не го лъжа.
В сградата дежуреше нов портиер и аз му се представих. После взех асансьора догоре, промъкнах се безшумно покрай вратата на любопитната съседка госпожа Кийн и влязох в апартамента на Ричард с ключа, който той ми беше дал още отдавна. Минах по коридора покрай семейните снимки по стените.
Никога не бях разказвала на Сам за произхода на Ричард – за негодната му майка и за баща му, кварталния счетоводител. Той ми го беше споделил в интимен момент и сам можеше да избере кога и на кого да разкаже историята си. Ако Сам открито попиташе Ричард за него, вместо да го категоризира, както правеше с поверените ѝ деца, може би щеше да го види в различна светлина, помислих си.
Сам не ме харесваше, каквато бях като съпруга на Ричард – това вече беше ясно. Но знаех, че и Ричард не одобрява как се държа, когато бях със Сам.
Влязох в дневната, като отбелязах как конфигурацията на осветлението – тъмнината в стаята, съчетана с ярката светлина на кухненския глобус зад мен – превръща изцяло заетата от прозорци към Сентрал парк стена в огледало. Видях образа си с неясни очертания, ефимерен и незначителен като облак. Сякаш бях фигурка, затворена в стъклена топка със снежинки.
В тоалета си в черно и сиво изглеждах изцедена от цвят. Сякаш избледнявах към изчезване.
Прииска ми се да бях заминала с Ричард на това пътуване. Прииска ми се да бях възприела по-добър подход по време на вечерята си със Сам. Отчаяно копнеех за нещо, където да се заловя. Нещо по-реално на допир от строгата мебелировка и лъскавите повърхности на този апартамент.
Влязох в кухнята и отворих хладилника. Беше празен, ако не се брояха няколко бутилки „Перие“ и една с шампанско „Вьов Клико“. Знаех, че в шкафовете има паста, няколко консерви риба тон и капсули с еспресо. В дневната върху масичката за кафе бяха последните броеве на списание „Ню Йорк“ и „Иконъмист“. По библиотечните шкафове в кабинета на Ричард имаше десетки книги, основно биографии, както и няколко класики от Стайнбек, Фокнър и Хемингуей. Тръгнах по коридора към спалнята, решила да си лягам. Отново минах покрай семейните снимки.
После се заковах на място.
Една липсваше.
Къде беше сватбената снимка на родителите на Ричард? Още личеше дупчицата от гвоздея.
Знаех, че не е в къщата в Уестчестър. Огледах другите стени на апартамента, надникнах дори в банята. Твърде голяма беше, за да е тикната в някое чекмедже, но аз все пак ги претърсих. Нямаше я никъде.
Запитах се да не би Ричард да я беше отнесъл в складовата клетка. Там имаше и други снимки, включително на Ричард като дете.
Вече не се чувствах уморена. Бръкнах в чантата за ключовете си и се върнах към асансьора.
Складовите клетки, налични за ползване от наемателите на сградата, бяха в сутерена. Веднъж бях ходила там с Ричард малко преди сватбата ни, когато бях отнесла няколко кашона с мои вещи преди пренасянето в новата къща. Неговата клетка беше петата отляво. След като завъртя скалата на големия катинар и прибра нещата ми, бе отворил един от големите сини пластмасови контейнери край стената. Оттам извади около десетина снимки – гланцови, поставени в избелял плик с надпис „Кодак“. Всички бяха правени в един и същ ден, серия от кадри с Ричард по време на бейзболна тренировка. Фотографът явно се беше опитвал да заснеме Ричард в поза, когато замахва и е в контакт с топката, но всеки път беше щраквал в неподходящия момент.