– Колко си голям тук? – попитах го тогава.
– На десет или единайсет – отвърна. – Морийн ги е правила.
– Може ли да задържа една? – помолих. Хареса ми напрегнатото изражение върху лицето на Ричард, съсредоточеното му сбърчено носле.
Той се засмя.
– Тогава минавах през малко идиотска фаза – отвърна. – Ще ти намеря някоя по-хубава снимка.
Но не го направи, не и в този ден. Бързахме да се срещнем с Джордж и Хилари за брънч, така че Ричард остави снимките върху купчина също такива жълти пликове и щракна катинара на мястото му, а после се качихме с асансьора до фоайето.
Може би и снимката на родителите си беше оставил в същия контейнер. Когато влязох в асансьора, казах си, че съм водена от обикновено любопитство.
Сега, в ретроспекция, се питам дали не съм била насочвана от подсъзнателен усет. Дали той не ме е подтиквал да узная повече за съпруга си във вечер, когато той нямаше представа къде се намирам в действителност. Във вечер, когато физически беше възможно най-далеч от мен.
Дори през деня сутеренът беше мрачно място – нелицеприятна част от елегантната сграда над него. Беше осветен от лампи по тавана и чист, но стените бяха сивкави и отделните клетки бяха разделени от дебела стоманена мрежа. Изглеждаше като затвор за вещите, които не бяха нужни на хората за всекидневна употреба.
Ричард използваше като комбинация рождения ден на Морийн. Същия временен код вкарваше неизменно за сейфа в хотелските ни стаи, когато пътувахме, така че го знаех добре. Завъртях хладния метален диск и вратата се отвори.
Влязох вътре. Клетките от двете ни страни бяха пълни с нахвърляни разнообразни предмети – мебели, ски, пластмасова коледна елха. Но тази на Ричард бе типично за него подредена. Освен двете зелени шейни, които бяхме използвали на втората си среща, вътре имаше единствено шест еднакви големи сини пластмасови контейнера, наредени по двойки до стената.
Коленичих върху грапавия бетонен под и отворих първия. Училищни бележници, бейзболен трофей, позлатата на който се лющеше от играча, папка с учителски отзиви – трудно му било с ръкописните букви и бил тих ученик според учителката му от втори клас; тесте картички за рожден ден, всичките подписани от Морийн. Отворих една със Снупи, държащ балон на корицата. „На малкото ми братче – беше написала тя. – Ти си суперзвезда! Предстои ти най-хубавата година в живота ти. Обичам те.“ Питах се къде са картичките от родителите му. Постепенно прерових всички контейнери, като отделих настрани пликовете със снимки, които исках да отнеса горе и да разгледам на спокойствие. Все пак внимавах да не вземам много и да запомня кое къде е било, та да ги върна на местата им на сутринта.
Третият контейнер съдържаше купчина стари данъчни документи и гаранции, ипотека за предишния апартамент на Ричард, копия на фактури от покупките на колите му и разни други книжа. Върнах всички вътре и пристъпих към следващия контейнер.
В далечината чух шума от тежък механизъм, приведен в движение.
Някой беше повикал асансьора.
Застинах и се ослушах за звук от отварящи се врати зад ъгъла, където бях приклекнала. Но никой не дойде.
Осъзнах, че вероятно някой от живущите се беше качил от фоайето в апартамента си.
Знаех, че трябва да се върна горе и не само защото новият портиер можеше да спомене пред Ричард, че съм била тук.
Но нещо ме караше да продължа да търся.
Когато вдигнах капака на четвъртия контейнер, видях нещо голямо и плоско, увито в няколко слоя вестници. Разгънах ги и видях лицата на родителите на Ричард.
Умът ми не побираше защо ги е свалил тук.
Заразглеждах баща му с неговото длъгнесто тяло и плътни устни, майка му с пронизващите очи, които Ричард бе наследил, и тъмната ѝ коса, къдреща се към раменете. Датата на сватбата им беше изписана с калиграфски шрифт в долния край.
Бащата на Ричард бе преметнал ръка през кръста на майка му. Бях приела, че родителите му са имали щастлив брак, но на тази сватбена снимка бяха в толкова нагласена поза, че бе трудно да се съди за нещо по нея. В отсъствието на реална информация въображението ми бе запълнило празнините и бе създало картината, която бях искала да видя.