Ричард никога не ми каза повече за родителите си. Когато го питах, той неизменно отговаряше, че му било твърде болезнено да мисли за тях. Морийн явно спазваше същото неписано правило, като е с Ричард, да се фокусира върху настоящето и никога върху общото им минало. Може би разговаряха за него, когато бяха насаме при годишните си ски ваканции или когато Ричард пътуваше до Бостън в командировка и двамата се срещаха за вечеря. Но когато Морийн ни гостуваше, разговорът винаги се въртеше около неговата и нейната работа, режимът им на тичане, плановете им за пътуване и световните събития.
Говоренето за моя баща все още създаваше у мен връзка с него, но пък аз бях имала възможността да се сбогувам и да му кажа, че го обичам, в последните му мигове. Разбирах защо Ричард и Морийн предпочитаха да блокират спомените за внезапната трагична смърт на родителите си при автомобилна катастрофа.
Що се отнасяше до най-тъмните и болезнени моменти от моето минало, аз също редактирах някои подробности, когато споделях историите със съпруга ми. Оформях внимателно повествованието си и пропусках местата, които знаех, че биха го отблъснали. Дори след като Ричард разбра за забременяването ми в колежа, никога не споделих с него, че преподавателят е бил женен. Не исках да ме помисли за глупачка, че мога да нося някаква вина в случая. Нито пък бях откровена за начина, по който приключи бременността ми.
Коленичила в складовата клетка, се замислих дали това не беше грешка. Вече бях наясно, че бракът не гарантира щастлив край като в приказките, но не се ли предполагаше този най-интимен съюз да бъде безопасно пристанище, където другият знае тайните и недостатъците ти и те обича въпреки тях?
Остър тих звук отляво ме изтръгна внезапно от мислите ми.
Извърнах глава и се вгледах на слабата светлина. Клетката до тази на Ричард беше задръстена от мебели и те ми блокираха полезрението.
Това беше стара предвоенна сграда, казах си. Шумът най-вероятно идеше от тръба. И все пак промених позата си, така че да съм с лице към вратата на клетката. Така можех да видя някой, който би се приближил.
Набързо увих отново сватбената снимка във вестника. Намерила бях онова, заради което дойдох, би трябвало да си тръгвам вече. Но изпитвах необяснима потребност да видя какво друго бе прибрано тук, скрито от орбитата на всекидневието на Ричард. Исках да продължа да разкопавам пластовете в миналото на съпруга си.
Отново бръкнах в контейнера и извадих малка дървена плочка с пирографирани сърце и думата „мама“. Отзад беше написано името на Ричард; вероятно я беше изработил за майка си в час по трудово обучение. Имаше и плетена на една кука жълта пелена и чифт бронзирани бебешки обувчици.
В дъното на контейнера лежеше малък албум за снимки. Не можах да идентифицирам никого от хората, но ми се стори, че разпознавам усмивката на майка му в едно от момичетата, хванало за ръка жена в тричетвърт панталон и свободна блуза. Може би албумът бе принадлежал на нея, казах си. Следващият предмет, който докоснах, беше бялата кутия с фигурката на младоженците върху сватбената ни торта.
Отворих капака и я извадих. Порцеланът бе фин и гладък на допир; цветовете бяха меки и пастелни.
Минавало ли ти е през ума, че е прекалено съвършен, за да е истински?, попитала ме бе Саманта в деня, когато ѝ показах фигурката за сватбената торта. Щеше ми се никога да не бе задавала този въпрос.
Погледнах красивия младоженец и безупречната булка с нейните светлосини очи. Разсеяно ги опипвах и преобръщах в дланта си.
Внезапно те се изплъзнаха от пръстите ми.
Лудешки посегнах да ги уловя, ужасена, че може да се строшат на бетонния под. Хванах ги на два пръста разстояние от него.
Затворих очи и издишах задържания въздух.
Колко време бях прекарала тук долу? Няколко минути или по-скоро близо час? Напълно бях изгубила представа за време.
Може би Ричард ми беше написал отговор. Щеше да се тревожи, ако не отговорех. При тази мисъл отново чух слаб шум отляво. Тръбата? Или беше стъпка?
Внезапно си дадох сметка, че съм като в капан в тази желязна клетка. Бях оставила телефона горе в чантата си. Никой не знаеше къде съм.
Дали звукът изобщо би достигнал до портиера във фоайето, ако нададях писък?
Затаих дъх и пулсът ми се ускори, докато чаках иззад ъгъла да се покаже лице.
Никой не се появи.
Казах си, че всичко е било във въображението ми.
Но ръката ми силно трепереше, когато върнах двете фигурки в кутията им. В момента, когато я оставях, зърнах някакви цифри, отпечатани на дъното ѝ. Присвих очи да ги видя на слабата светлина. 1985 година. Сигурно датата на производство на фигурката.