Не, нямаше как да е вярно, помислих си.
Отново измъкнах от купчето фигурките и се взрях отблизо в цифрите. Нямаше грешка.
Но родителите на Ричард са били женени от години по това време. Той би трябвало да е тийнейджър през 1985 година.
Сватбата им е била повече от десетилетие преди създаването на фигурката с младоженците. Нямаше как да е принадлежала на тях.
Може би просто майка му е открила фигурката в антикварен магазин и я е купила, защото бе красива, реших, докато асансьорът приближаваше етажа на Ричард. Или пък грешката беше моя. Просто не бях разбрала Ричард правилно.
Чух мобилния ми телефон да звъни в апартамента, докато отключвах вратата. Хукнах към чантата си, но той замлъкна, преди да съм го извадила отвътре.
Тогава зазвъня стационарният телефон в апартамента.
Изтичах до кухнята и го вдигнах.
– Нели? Слава богу. Опитвах се да се свържа с теб.
Гласът на Ричард звучеше по-висок от обикновено, стресиран. Знаех, че е на другия край на света, но връзката беше толкова ясна, та все едно беше в съседната стая.
Откъде знаеше, че съм там?
– Прощавай – избърборих. – Всичко наред ли е?
– Мислех, че си у дома – каза той.
– О, канех се да се прибера, но изведнъж се почувствах толкова изморена, та реших, че ще е по-лесно да пренощувам в апартамента.
Настана мълчание.
– Защо не ми каза? – попита той.
Нямах отговор. Поне не такъв, който бих споделила с него.
– Канех се да го направя – изрекох несигурно. По някаква причина очите ми се напълниха със сълзи. – Предпочетох утре да ти изпратя дълго съобщение, отколкото да ти пиша тази вечер, когато си с клиенти. Не исках да те безпокоя.
– Да ме безпокоиш? – изрече, сякаш бях казала нещо смехотворно. – Много повече се обезпокоих от мисълта, че може нещо да ти се е случило.
– Прощавай – повторих. – Разбира се, прав си. Трябваше да ти кажа.
За кратко той не отговори.
Накрая попита:
– А защо не вдигна мобилния си телефон? Сама ли си?
Бях го ядосала. Резкият му тон го издаваше. Почти успявах да видя как очите му се присвиват.
– Бях във ваната. – Лъжата ми се изплъзна от само себе си. – Разбира се, че съм сама. Сам отиде на танци със съквартирантката си, но на мен не ми се ходеше, така че дойдох тук.
Той издиша бавно.
– Е, радвам се, че си в безопасност. Май трябва вече да се връщам на игрището за голф.
– Липсваш ми – казах.
Когато заговори отново, гласът му беше нежен.
– И ти ми липсваш, Нели – каза. – Преди да се усетиш, ще си бъда у дома.
Това, че ходих в сутерена и бях заловена в измамата си, ме беше изнервило, осъзнах, докато обличах нощницата си. Отидох повторно да проверя дали съм пуснала резето на входната врата.
Влязох в банята на Ричард и използвах неговата паста за зъби и резервната кесия за миене, докато се приготвях за лягане. Мирисът на лимони бе толкова силен, че чак ме уплаши, додето не осъзнах, че се носи от хавлиения халат на Ричард, висящ на кукичка точно до мен. Ароматът на сапуна му бе проникнал в тъканта.
Угасих лампата, поколебах се, после пак я светнах и притворих вратата само частично, така че да не ми блести в очите. Отметнах бялата пухкава завивка от леглото на Ричард и се запитах какво ли правеше в този конкретен момент. Вероятно водеше неангажиращ разговор с важни делови сътрудници на голф игрището. Сигурно в количката имаше хладилна кутия със студена бира и бутилирана вода и присъстваше преводач. Можех да си представя как Ричард се съсредоточава за удара си с изражение на онова, подобно на снимката му като малък бейзболист.
Претърсила бях контейнерите, за да разбера по-добре Ричрард. Все още копнеех за още отговори относно моя съпруг.
Но когато се пъхнах между ухаещите изгладени чаршафи, си дадох сметка, че той ме разбира достатъчно добре, за да се досети къде съм, след като не се е свързал с мен у дома.
Познаваше ме по-добре, отколкото аз него.
Глава 26
Писмото до Ема тежи в ръката ми; материалната му тежест е непропорционална с тази на съдържанието му. Отново сгъвам листа, после търся плик в стаята на леля Шарлот, където тя обича да седи на бюрото си, когато има писмена работа или плаща сметки. Откривам плик, но игнорирам марките. Това трябва да го предам на ръка, не мога да разчитам на пощите, че ще го доставят навреме.
Върху хартиите на бюрото виждам снимка на куче. Немска овчарка с мека козина в кафяво и черно.
Ахвам и вземам снимката. Дюк, помислям си.
Само че, разбира се, не е той. Това е просто промоционална картичка от организация, която предоставя кучета на незрящи.