Но толкова много прилича на снимката, която още нося в портфейла си.
Трябва да предам това писмо на Ема. Трябва да проуча начини, по които да помогна на леля Шарлот. Редно е да тръгна веднага. Вместо това се отпускам на леглото ѝ, а образите ме връхлитат като вълни. Повличат ме отново в мъртвото вълнение на спомените.
Безсънието ми отново започна след връщането на Ричард от Хонконг.
Откри ме в стаята ни за гости в два часа през нощта на светната лампа и с книга в скута.
– Не мога да спя – обясних.
– Мразя да съм в леглото без теб – отсече той, протегна ръка и ме поведе към спалнята ни.
Но да усещам ръцете му, обгърнали тялото ми, и топлия му равномерен дъх в ухото си, вече не ми помагаше. През повечето нощи се будех и се измъквах тихо от леглото, отивах на пръсти до стаята за гости, а после преди съмване се връщах крадешком.
Но Ричард трябва да бе знаел.
В една леденостудена неделна утрин Ричард четеше седмичния обзор на „Таймс“ в библиотеката, а аз издирвах нова рецепта за чийзкейк. Следващия уикенд бяхме поканили майка ми и Морийн на вечеря по случай рождения ден на Ричард. Майка ми мразеше студа и никога преди не беше пътувала на север през зимните месеци. Идваше всяка пролет и есен, за да се види с мен и леля Шарлот. При тези посещения прекарваше повечето време в художествени галерии и в обикаляне по градските улици, за да попие атмосферата, както се изразяваше. Не възразявах, че прекарваме толкова малко време заедно; общуването с майка ми изискваше сериозни запаси от търпение и неограничена енергия.
Не бях съвсем наясно по каква причина смени модела.
Подозирах, че се дължеше на разговора ни по време на неотдавнашно обаждане. Беше ме сварила в лош ден – самотен, – когато не бях излизала от къщата. Улиците бяха покрити с втвърден стар сняг и участъци от лед и тъй като нямах опит в шофирането при подобни условия, не бях спокойна да изкарам мерцедеса, който Ричард ми беше купил. Когато майка ми позвъни в ранния следобед и ме попита какво правя, бях откровена с нея. Свалих гарда.
– Още съм в леглото.
– Болна ли си? – попита ме.
Осъзнах, че съм разкрила твърде много.
– Не спах добре миналата нощ – казах, като си мислех, че това ще усмири майка ми, но обяснението ми само породи още въпроси.
– Често ли ти се случва това? – поинтересува се. – Тревожи ли те нещо?
– Не, не – побързах да дам заден. – Съвсем добре съм.
След кратка пауза тя заяви:
– Знаеш ли какво? Ще ми се да дойда на гости.
Опитах се да я разубедя, но тя беше непоколебима. Затова накрая предложих да съчетае посещението си с рождения ден на Ричард. Морийн щеше да дойде да го отпразнува с нас като всяка година и може би присъствието ѝ щеше да разсее майка ми, за да не се взира прекалено настойчиво в мен.
Когато в онази неделна сутрин на вратата се позвъни, първата ми мисъл беше, че мама е решила да ни изненада, като пристигне няколко дни предварително, или просто беше объркала датите. От нея напълно можеше да се очаква.
Но Ричард остави вестника си и се изправи.
– Това вероятно е подаръкът ти – каза.
– Моят подарък? – учудих се. – Ти си този, чийто рожден ден наближава.
Бях на няколко крачки зад него. Чух, че поздравява някого, но тялото му ми пречеше да видя кой е. После се наведе надолу.
– Здравей, моето момче – каза.
Немската овчарка беше масивно животно. Видях как мърдат раменните му мускули, когато Ричард пое повода му и го въведе в къщата, следван от мъжа, доставил кучето.
– Нели – каза Ричард, – запознай се с Дюк. Това едро момче е най-добрата охрана, която би могла да искаш.
Кучето се прозя и показа острите си зъби.
– А това е Карл – обяви със смях Ричард, – един от треньорите на Дюк. Прощавай.
– Няма проблем, свикнал съм Дюк да ме изпреварва в представянето – рече Карл. Трябва да бе забелязал притеснението ми. – Изглежда опасен, но помнете, че и на всички останали ще им се вижда такъв. А Дюк е наясно, че неговата работа е да ви брани.
Кимнах. Дюк вероятно тежеше колкото мен. Ако се изправеше на задни лапи, щеше да е с моя ръст.
– Прекара година в кучешката академия „Шърман“ – продължи Карл. – Разбира дузина команди. Ето, ще му кажа да седне.
Когато чу думата от Карл, кучето се отпусна върху хълбоците си.
– Стани – нареди Карл и кучето се надигна с плавно движение.
– Пробвай и ти, мила – подкани ме Ричард.
– Седни – изрекох с прегракнал глас. Не можех да повярвам, че кучето ще се подчини, но то насочи към мен кафяви очи и опря дупето си на пода.
Отвърнах поглед. С разума си съзнавах, че кучето е обучено да следва заповеди. Но не беше ли също така тренирано да напада, щом усети заплаха? Кучетата можеха да долавят страха, припомних си и отстъпих назад към стената.