С дребните кучета нямах проблем, с онези, пухкавите, които бяха много разпространени в Ню Йорк и понякога бяха пъхнати в дамски чанти или пък подтичваха на ярки поводи. Понякога дори спирах да ги погаля и никога не ми пречеше да се возя в асансьора с госпожа Кийн и нейната болонка с еднаквите им фризури.
Големи кучета като това бяха рядкост в града; очевидно размерите на апартаментите ги правеха непрактични. От години не бях виждала някое толкова едро.
Но пък като бях дете, съседите ни във Флорида имаха два ротвайлера. Държаха ги зад здрава телена ограда и когато минавах с колелото си покрай двора им, те се хвърляха към мен срещу мрежата, сякаш искаха да я разкъсат. Татко ми казваше, че просто са развълнувани, че кучетата са дружелюбни. Но плътният им гърлен лай и дрънчащата стоманена ограда ме ужасяваха.
Неестествената неподвижност на Дюк беше още по-смущаваща.
– Искате ли да го погалите? – попита Карл. – Обича да го чешат зад ушите.
Ричард ми се усмихна насърчително.
– Помниш ли какво ни каза човекът от охранителната фирма? – каза. – Кучетата са най-доброто средство против бандити. По-добри са от всяка алармена система, която можеш да си купиш. Ще спиш добре в негово присъствие.
Дюк все така седеше на пода, втренчен в мен. Дали чакаше да му кажа, че отново може да стане? Като дете бях имала само котка.
Карл се върна, понесъл торба с храна, легло и панички.
– Къде искате да го настаня? – попита.
– Вероятно най-добре ще е в кухнята – отвърна Ричард. – Насам.
При още една кратка дума от Карл кучето ги последва, като пристъпваше с лапите си почти безшумно по дървените ни подове. След няколко минути Карл си замина и ни остави визитката си заедно с ламиниран списък на думите, които Дюк знаеше: „ела“, „стой“, „нападай“. Обяснил беше, че кучето ще реагира на тях само ако са насочени към него от Ричард или мен със заповеден тон.
– Умно куче е той – беше казал Карл, като потърка за последен път козината му. – Добър избор направихте.
Усмихнах се насилено, ужасена от перспективата как на следващата сутрин Ричард щеше да иде на работа, а аз – да остана сама с кучето, чието предназначение беше да ме кара да се чувствам спокойна и защитена.
Първите няколко дни се ограничавах да стоя в другата част на къщата и влизах в кухнята, колкото да грабна някой банан или да изсипя храна в купичката на Дюк. Карл ни беше инструктирал да го разхождаме по три пъти на ден, но аз никак не исках да се мотая с поставянето на нашийника около врата на Дюк. Затова просто отварях задната врата и му казвах да върви – още една от командите, – а после почиствах след него, преди Ричард да се прибере.
На третия ден, докато четях в библиотеката, вдигнах глава и видях Дюк да стои безмълвно на вратата и да ме наблюдава. Дори не го бях чула да се приближава. Все още се боях да срещна погледа му – не приемаха ли кучетата втренчения взор като предизвикателство?, – затова насочих очи към книгата си с желание той да се махне. Ричард извеждаше Дюк всяка вечер на кратка разходка, преди да си легне. Дюк разполагаше с изобилна храна, прясна вода и удобно легло. Нямах причина да се чувствам гузна. Дюк си имаше чудесен живот с всичко, което би могъл да поиска.
Приближи и се отпусна на пода до мен, като постави глава помежду големите си лапи. Вдигна очи към мен и въздъхна тежко. Беше толкова човешки звук.
Надзърнах към него над ръба на страницата и видях над шоколадовите му очи да се оформят гънчици. Изглеждаше тъжен. Питах се дали не е свикнал да е сред други кучета, да живее сред активност и шум. Къщата ни вероятно му се струваше странна, помислих си. Посегнах плахо и го погалих зад ушите, както ме бе посъветвал треньорът му. Мигновено затупка с рунтавата си опашка, после застина, сякаш не искаше да създава прекалено голям смут около себе си.
– Харесва ли ти така? – попитах. – Всичко е наред, момчето ми. – Можеш да тупкаш с опашка колкото си искаш.
Придърпах креслото си по-близо и продължих да галя главата му, като напипах ритъм, който, изглежда, му беше по вкуса. Мен също ме успокояваше да гладя с пръсти топлата дебела козина.
Малко по-късно се изправих, отидох в кухнята и намерих нашийника с повода му.
– Сега ще ти сложа това – казах му. – Бъди добро куче и седни долу.
За пръв път възприех неговата неподвижност като кротост. И все пак се постарах да щракна сребърната му закопчалка по възможно най-бързия начин, та да отдръпна ръка по-далеч от зъбите му.