Щом се показахме навън, студеният зимен въздух ощипа върха на носа ми и ушите ми, но не беше чак толкова мразовито, че да бързам да се прибера. С Дюк изминахме може би пет километра този ден и разучавахме места в квартала, които никога не бях виждала дотогава. Той влезе в ритъм с крачката ми, вървеше редом с мен и спираше само да подуши тревата или да се облекчи.
Откачането на нашийника му, когато се прибрахме у дома, беше също тъй плашещо. Напълних купичката му с вода, а на себе си налях чаша студен чай и го изпих жадно. Усещах краката си приятно натежали от разходката и осъзнах, че и на мен е била потребна, колкото и на Дюк. Понечих да се върна в библиотеката, после се спрях на вратата и погледнах към Дюк.
– Ела – казах.
Той притича и седна до мен.
– Много добро момче си ти – похвалих го.
На рождения ден на Ричард взехме майка ми от летището и я закарахме у дома. До пристигането на Морийн няколко часа по-късно майка ми вече бе пръснала вещите си из стаите – чантата ѝ беше в кухнята, шалът ѝ висеше на облегалката на стол в трапезарията, книгата ѝ лежеше разтворена върху любимото кресло на Ричард – и беше засилила отоплението с пет градуса. Виждах, че това дразни Ричард, макар да не каза нито дума.
Вечерята мина сравнително гладко, въпреки че майка ми не спираше да пробутва на Дюк парченца от пържолата си под масата – вече се беше отказала от вегетарианството.
– Той е необичайно интуитивно куче – обяви.
Морийн беше отместила стола си по-далеч от Дюк и майка ми, а после заразпитва Ричард за някакви акции, които възнамеряваше да купи. Не си падала много по кучета, обясни, макар че сръчно погали Дюк.
След като сервирах чийзкейка, всички отидохме в дневната да отворим подаръците. Ричард разопакова първо моя. Бях му купила фланелка на хокейния отбор „Рейнджърс“ с подписите на всички играчи и нашийник за Дюк в същия цвят.
Майка ми подари на Ричард новата книга на Дийпак Чопра.
– Знам колко усилено работиш – каза. – Можеш да си я четеш, докато пътуваш във влака.
Той любезно я отвори и прелисти няколко страници.
– Вероятно точно това ми е нужно – каза.
Когато майка ми отиде да намери поздравителната картичка, която бе оставила в чантата си, той ми намигна.
– Ще ти набавя резюме на книгата, в случай че те разпитва за нея – пошегувах се.
Морийн му подари два билета за предни места за мач на „Никс“, който щеше да се проведе следващата вечер.
– Очевидно спортната тема е в сила тази вечер – засмя се.
И двамата с Ричард бяха запалени по баскетбола.
– Трябва да заведеш Морийн на мача – казах.
– Поначало планът ми беше такъв – отвърна ведро Морийн. – Помня как Ричард веднъж се опитваше да ти обясни защитните позиции, а ти го гледаше със стъклен поглед.
– Признавам се за виновна – отвърнах.
Майка ми местеше поглед между Морийн и Ричард, а накрая го спря върху мен.
– Е, хубаво, че съм тук – отбеляза. – Иначе щеше да си седиш сама у дома, Ванеса. Защо не идем утре в града да вечеряме с леля ти Шарлот?
– Добре – отвърнах.
Виждах как мама е изненадана, че Морийн не е взела три билета. Може би си мислеше, че е грубо да ме изключват така, но аз бях доволна, че сестрата на Ричард иска да е с него. Той си нямаше други близки.
Майка ми остана още два дни и макар да бях стиснала зъби за откровените ѝ декларации, такива не бяха изречени. Идваше с мен, когато извеждах Дюк на разходка, и предложи да му направим първата баня. Дюк я прие с обичайното си достойнство, макар че в кафявите му очи се четеше упрек и си отмъсти, като се изтръска от водата върху нас, щом излезе от ваната. Смехът ни с мама беше най-хубавият ми момент от посещението ѝ. Мисля, че и за нея беше така.
Когато се сбогувахме на летището, тя ме задържа много по-дълго в прегръдката си, отколкото обикновено.
– Обичам те, Ванеса – каза ми. – Бих искала да се виждаме повече. Може би ще успееш да дойдеш във Флорида след месец или два?
Бях се плашила от посещението ѝ, а ето че се почувствах изненадващо утешена от прегръдката ѝ.
– Ще се опитам – обещах.
И възнамерявах да го направя. Но тогава всичко отново се промени.
Бързо свикнах със солидното присъствие на Дюк в къщата, с енергичните ни сутрешни разходки. Говорех му, докато приготвях вечерята. Решех продължително козината му, докато той облягаше глава на коляното ми, и се чудех как изобщо някога съм се плашила от него. Когато вземах душ, той стоеше като часовой на пост пред банята. Щом се прибирах у дома, той ме чакаше досами входната врата с щръкнали като триъгълничета уши. Винаги изглеждаше облекчен, когато попаднех в полезрението му.