Бях безкрайно благодарна на Ричард. Трябва да бе знаел, че Дюк ще ми предостави нещо повече от сигурност. При отсъствието на дете, каквото така отчаяно желаехме, Дюк беше моята компания.
– Толкова много обичам Дюк – казах на Ричард една вечер няколко седмици по-късно. – Прав беше, с него наистина се чувствам в безопасност.
Разправих му как с Дюк вървяхме по тротоара на десетина метра от къщата ни, когато пощальонът внезапно изникна пред нас през дупка в живия плет на съседната къща. Дюк мигом застана между двама ни и чух сподавеното му гърлено ръмжене. Пощальонът направи широк кръг да ни заобиколи и всеки си тръгна по пътя.
– За пръв път видях тази негова страна – казах на Ричард.
Той кимна и взе ножа да намаже хлебчето си с масло.
– Но е добре да се помни, че тя винаги съществува – посочи.
Когато следващата седмица Ричард замина в командировка за два дни, качих леглото на Дюк на горния етаж и го поставих до моето. Когато през нощта се събудих, погледнах надолу да видя дали и той е буден. Спуснах ръката си, за да докосвам главата му, и отново бързо се унесох. Спах непробудно и без сънища, по-добре, отколкото от месеци преди това.
Споделих с Ричард колко много вървя с Дюк, за да сваля килограмите, които бях качила, откакто заживях в предградието. Причината не беше само в хапчетата против безплодие. В града неусетно изминавах по шест-седем километра на ден, а сега се качвах на колата, за да купя половин галон мляко. Плюс, че вечеряхме много късно. Ричард никога не коментираше моето тегло, но самият той се качваше на кантара всяка сутрин и ходеше във фитнеса пет пъти седмично. Исках да изглеждам добре заради него.
Когато Ричард се върна, сърце не ми даваше отново да преместя Дюк долу в студената ни стерилна кухня. Ричард не можеше да повярва колко бързо се промени отношението ми към Дюк.
– Понякога си мисля, че обичаш това куче повече от мен – подхвърли шеговито.
– Той ми е другарче – отвърнах със смях. – Прави ми компания, докато те няма.
Истината беше, че изпитвах към Дюк най-чистата и неусложнена обич, която бях познавала в живота си.
Дюк беше повече от домашен любимец. Той стана мой посланик към света. По време на всекидневните ни разходки някой бегач спираше и се осведомяваше дали може да го погали, след което се заговаряхме. Градинарите му носеха по някой кокал и стеснително ме питаха може ли да му го дадат. Дори пощальонът в крайна сметка го заобича, след като казах на Дюк, че е „приятел“ – една от думите, които той разбираше. В седмичните телефонни разговори с майка ми се впусках в подробни разкази за приключенията ни.
В един ден в ранната пролет, когато имаш чувството, че всяко дърво и цвете цъфти с пълна сила, отведох Дюк на туристическа пътека през няколко квартала.
В спомените си по-късно виждах това като последния ни хубав ден – на мен и Дюк заедно, – но докато седях на голяма плоска скала и разсеяно рошех козината на Дюк под топлото слънце, следобедът ми изглеждаше съвършен.
Когато с Дюк се върнахме у дома, мобилният ми телефон иззвъня.
– Мила, отби ли се в химическото чистене? – попита Ричард.
Бях забравила, че ме помоли да му прибера ризите.
– О, дявол го взел – промърморих. – Само да платя на градинарите и ще изтичам дотам.
Тримата ни градинари много се бяха привързали към Дюк и при хубаво време оставаха по-докъсно да играят с него.
Отсъствах трийсет, най-много трийсет и пет минути. Когато се прибрах, колата на градинарите я нямаше. В мига, щом отворих входната врата, усетих студена тръпка да пробягва по тялото ми.
– Дюк – извиках.
Нищо.
– Дюк! – провикнах се отново с разтреперан глас.
Изтичах в задния двор да го потърся. Нямаше го там. Обадих се във фирмата, която ни пращаше градинарите. Те се кълняха, че са затворили задната порта. Хукнах из квартала, виках го, после се обадих в дружеството за защита на животни и в местните ветеринарни клиники. Ричард се прибра спешно и обикаляхме с колата по улиците, като крещяхме името му през отворените прозорци, докато съвсем прегракнахме. На следващия ден Ричард не отиде на работа. Държеше ме в прегръдките си, додето виех. Разлепихме обяви. Предложихме огромна награда. Всяка вечер стоях навън и го виках. Представях си, че някой го е отвел или че Дюк е прескочил оградата, за да подгони човек, опитващ се да проникне в имота ни. Дори издирих в Гугъл дали в района ни не се въдят диви животни с идеята, че някой по-едър звяр е нападнал Дюк.
Съседка твърдеше, че го видяла на Орчард Стрийт. На друг му се сторило, че го мернал на Уилоу. Обади се човек, видял телефона ни на обявата и доведе куче, което не беше Дюк. Свързах се дори с екстрасенс, специализиращ с домашни любимци, и той ми каза, че Дюк е в кучкарник във Филаделфия. Нито една от тези следи не доведе доникъде. Четиресет и пет килограмовото животно се бе изпарило от живота ми като по магия, както се бе и появило.