Дюк беше толкова добре обучен, не би избягал ей така. Нито пък би нападнал човек, който се опита да го прибере. Беше куче пазач.
Но не това си мислех в три часа през нощта, когато се промъкнах долу в коридора, за да се отдалеча от съпруга си.
Точно преди Дюк да изчезне, Ричард се беше обадил да ме попита за ризите. Приела бях, че звъни от службата си, макар да нямах начин да го потвърдя; той никога не ми даде паролите за мобилния си телефон и блекбърито си, а аз не бях му ги и искала, така че нямаше как да проверя регистрираните му обаждания.
Само че, когато отидох в ателието за химическо чистене, госпожа Лий ме бе поздравила с обичайния си ентусиазъм: „Така се радвам да ви видя! Мъжът ви ми се обади преди малко и му казах, че ризите му са готови, леко колосани както винаги“.
Защо Ричард бе звънял в химическото чистене да се увери, че не съм прибрала ризите му, а после се обади на мен да ми поръча да ги взема?
Не го попитах за това веднага. Но скоро тази мисъл измести всички други в ума ми.
Очите ми хлътнаха в орбитите от безсъние. В нощите, когато успявах да открадна по малко сън, често се събуждах с ръка, провесена отстрани на леглото и пръстите ми ловяха празното пространство, заемано преди това от Дюк. През повечето време бях като изтръпнала. Ставах с Ричард, приготвях му кафе и самата аз изпивах по няколко чашки в повече. Целувах мъжа си за довиждане, когато тръгваше за работа, и се взирах след него, докато вървеше към колата и си тананикаше.
Няколко седмици след изчезването на Дюк, докато унило садях цветя в задния двор, попаднах на една от любимите му играчки – зелен гумен алигатор, който той обичаше да дъвче. Притиснах го към гърдите си и ридах, както не бях го правила от погребението на баща ми.
Когато най-сетне се наплаках, прибрах се вътре. Стоях известно време сред тишината и още държах алигатора в ръка. После минах през дневната, без да ме е грижа, че мога да изкалям безупречния ни килим, и сложих играчката върху масичката в антрето, където Ричард винаги оставяше ключовете си. Исках да я види в мига, щом влезе у дома.
И ето какво не направих след това: не смених мръсните си дрехи. Не подредих вестниците, не сгънах прането и не прибрах градинските инструменти. Не приготвих рибата меч, граха и тортелините, които бях планирала за вечеря.
Ето какво направих: приготвих си водка с тоник и седнах в кабинета. Чаках, докато светлината помръкна и започна да се здрачава. После си сипах още водка, този път без тоник. Не пиех много с изключение на чаша или две вино понякога. Усетих как силният алкохол плъзва в тялото ми.
Когато най-сетне Ричард влезе вкъщи, останах мълчалива.
– Нели – извика ме.
За пръв път, откакто бяхме женени, не откликнах със „Здравей, мили“, нито побързах да го посрещна с целувка.
– Нели? – провикна се той отново. Този път въпросително.
– Тук съм – отговорих накрая.
Той се показа на прага, хванал калния алигатор на Дюк с наполовина изгризана опашка.
– Защо седиш в тъмното? – попита ме.
Вдигнах чашата си и допих наведнъж останалата водка.
Видях как огледа дрехите ми – избелелите джинси с окаляни колене и старата широка тениска. Оставих чашата си, без да ме е грижа, че не използвам подложка.
– Мила, какво ти е?
Дойде при мен и ме прегърна.
Усетих солидната му топлина и решимостта ми започна да се топи. Толкова му бях гневна през целия следобед, а сега повече от всичко ми се искаше мъжът, който ми бе причинил тормоза, да ме утеши. Обвиненията, оформящи се в съзнанието ми, се замъглиха; как би могъл Ричард да извърши нещо тъй кощунствено? Отново ми изглеждаше нелогично.
Вместо да кажа каквото си бях намислила, изтърсих:
– Имам нужда от почивка.
– Почивка? – попита той. Отстъпи назад. – От какво?
„От всичко“, щеше ми се да кажа, но вместо това промърморих:
– От „Кломида“.
– Пияна си – заяви той. – Не го мислиш сериозно.
– Да, вероятно съм леко пийнала, но го мисля сериозно – отвърнах. – Няма да го вземам повече.
– Не мислиш ли, че е редно да обсъдим това като двойка? Би трябвало да е съвместно решение.
– Съвместно решение ли беше да се отървем от Дюк?
След като изрекох тези думи, стана ми ясно, че съм прекосила граница в отношенията ни.
Онова, което ме удиви, беше колко хубаво се почувствах от това. Бракът ни като всеки друг си имаше негласни правила и аз бях нарушила едно от най-важните: не отправяй предизвикателство към Ричард.