Сега си давам сметка, че придържането ми към този конкретен закон ми бе попречило да го попитам защо е купил къща, без да ми я покаже, защо никога не искаше да говори за детството си, както и други въпроси, които се опитвах да изтикам от ума си.
Ричард не беше създал това правило сам; аз бях съучастник. Колко по-лесно беше да оставя мъжа си – човека, който винаги ме караше да се усещам защитена – да избира посоката на живота ни.
Вече не се чувствах защитена.
– За какво говориш? – попита Ричард. Гласът му беше студен и премерен.
– Защо си се обаждал на госпожа Лий да питаш дали ризите ти са готови? – отвърнах с въпрос. – Знаел си, че не съм ги взела. Опитваше се да ме изкараш навън от къщата ли?
– Господи! – Ричард се изправи рязко. Трябваше да наклоня глава, за да го погледна, изправен над креслото ми.
– Нели, държиш се абсолютно неадекватно – заяви. Виждах ръката му, мачкаща гумения алигатор. Чертите му се изопнаха, очите му се присвиха, а устните му образуваха права линия; сякаш мъжът ми изчезваше зад маска. – Какво общо има химическото чистене с Дюк? Или със забременяването ти? За какво ми е да те изкарвам навън от къщата?
Изгубвах ориентация, но връщане назад нямаше.
– Защо ме попита дали съм ти взела ризите, като вече си знаел, че не съм? – Гласът ми вече звучеше пискливо.
Той хвърли алигатора на земята.
– Какво намекваш? Държиш се като луда. Госпожа Лий е стара и вечно бърза. Нещо не си доразбрала.
Той затвори очи за миг. Като ги отвори, отново беше Ричард. Маската я нямаше.
– Депресирана си – заключи. – Претърпяхме голяма загуба. И двамата обичахме Дюк. Знам също така, че лечението за безплодие е тежко за теб. Права си. Да направим почивка.
Все още му бях много ядосана; защо нещата се обръщаха така, че той ми прощава?
– Къде е Дюк? – прошепнах. – Моля те, кажи ми, че е жив. Просто искам да знам, че е в безопасност. Няма да те питам никога повече.
– Мила – промълви Ричард. Коленичи до мен и ме прегърна. – Разбира се, че той е в безопасност. Толкова е умен и силен. Сигурно е през няколко квартала и живее с друго семейство, което го обича не по-малко от нас. Не си ли го представяш как гони топка за тенис в някой голям двор?
Изтри сълзите, течащи по бузите ми.
– Хайде да свалим тези мръсни дрехи от теб и да си легнеш.
Гледах как устните на Ричард се движат, докато говореше; опитвах се да разчета очите му. Трябваше да взема решение, може би най-важното, пред което се бях изправяла. Ако не изоставех подозренията си, това би означавало, че всичко, което съм вярвала за съпруга си и нашите отношения, е било фалшиво, че всеки миг от изминалите две години е бил гнусна лъжа. Нямаше да подложа на съмнение само Ричард, а собствените си инстинкти и преценка, дълбоката ми съкровена истина.
Затова направих избора да приема каквото ми казваше Ричард. Ричард обичаше Дюк и знаеше колко аз го обичам. Прав беше, налудничаво бе да си мисля, че е направил нещо на кучето.
Напрежението напусна тялото ми и го остави натежало като цимент.
– Съжалявам – отроних, когато Ричард ме поведе нагоре.
Излязох от банята вече преоблечена и видях, че е отметнал завивките ми и е поставил чаша с вода на нощното ми шкафче.
– Искаш ли да легна тук с теб? – попита ме.
Поклатих глава.
– Сигурно си гладен. Чувствам се виновна, че не приготвих вечеря.
Той ме целуна по челото.
– Не се тревожи за това. Сега си почини, мила.
Сякаш нищо никога не се бе случвало.
Следващата седмица се записах на нов курс по готварство – този беше на азиатска тематика – и станах член на комитета за развиване на детската грамотност в клуба. Събирахме книги, които да раздаваме в училищата в по-бедните райони на Манхатън. Групата се събираше по обед. С храната винаги се сервираше вино и често аз бях първата, която изпиваше чашата си и искаше да ѝ налеят нова. Държах в чантата си шишенце с „Адвил“, за да облекчавам главоболието, което понякога получавах от пиене през деня. Чаках с нетърпение тези сбирки, защото после си подремвах и така убивах няколко часа от деня. Когато Ричард се прибираше вечер, дъхът ми ухаеше на мента, а капките за очи бяха отстранили зачервяването им.
Мислех да му предложа да си вземем друго куче, може би различна порода. Но така и не го направих. И тъй домът ни – без деца и домашни любимци – беше сведен просто до къща.
Започнах да я мразя с нейната постоянна тишина.
Глава 27
Връщам пощенската картичка с кучето на бюрото на леля Шарлот. Толкова много съм отсъствала от работа. Не бива да закъснявам отново. Пъхвам писмото до Ема в чантата си. Ще го доставя след смяната си. Въобразявам си, че тежестта му дърпа дръжката върху рамото ми, докато тръгвам към центъра.