Майката на Нели я попита веднъж защо не е пожелала да стане „истинска“ учителка и изобщо не схвана откъде накъде Нели се обиди от въпроса.
Усещането за пухкавите и доверчиви ръчички в нейната, моментът, когато детето успяваше да разчете букви върху страница и да ги слее в дума, а после погледнеше към Нели в почуда; свежестта, с която интерпретираха света... как би могла да обясни колко ценни бяха те за нея?
Винаги бе знаела, че иска да преподава, както някои деца се чувстват предопределени да станат писатели или художници.
Нели облиза от пръста си маслена трохичка, извади бележника с графиците си от чантата заедно с купчинка карти за прогреса на отделните деца, които щеше да раздаде. Родителите плащаха по трийсет и две хиляди долара годишно, та да пращат децата си тук за по няколко часа на ден; претенциозните Портърови не бяха единствените, които държаха нещата да стават по конкретен начин. Всяка седмица Нели получаваше имейли като например един скорошен от семейство Ливайн, в който те настояваха на тяхната свръхнадарена Рийз да бъдат възлагани допълнителни проекти. В училищния телефонен указател бяха посочени номерата на мобилните телефони на учителите за случаи на спешна нужда. Ала понякога родителите тълкуваха твърде свободно това понятие. Веднъж Нели получи обаждане в пет часа сутринта, защото Бенет повърнал през нощта и майка му се чудела какво е ял предишния ден в забавачката.
Внезапното остро позвъняване в тъмното бе подсказало на Нели да включи всички лампи в стаята си дори след като осъзна, че обаждането е напълно безобидно. Изразходва притока на адреналин, като пренареди гардероба и шкафовете си.
– Ама че примадона е тази мамичка – коментира съквартирантката ѝ Сам, когато ѝ сподели за обаждането. – А ти защо не си изключваш телефона на лягане?
– Добра идея – излъга Нели, като отлично знаеше, че никога няма да последва този съвет. Също така никога не слушаше шумна музика по време на джогинг или докато пътуваше за работа. И никога не се движеше пеша сама късно вечер.
Ако се задаваше заплаха, искаше поне да разполага с предупреждение, доколкото бе възможно.
Нели нахвърляше финални забележки на бюрото си, когато чу почукване на вратата. Вдигна глава и видя семейство Портър – той с тъмносин костюм на тънко райе, а тя с розова рокля. Имаха вид, сякаш отиваха на концерт на филхармонията.
– Добре дошли – поздрави ги, когато те се приближиха и се ръкуваха с нея. – Моля, седнете.
Потисна усмивка, като ги видя с каква мъка се настаниха на детските столчета около масата за закуски. Нели също седна на такова, но тя беше свикнала.
– Е, както сами знаете, Джона е едно прекрасно момченце – подхвана. Всичките ѝ срещи с родители започваха на позитивна нотка, но в случая с Джона това си беше самата истина. Спалнята ѝ беше украсена с рисунки на любимите ѝ ученици, сред които беше портретът ѝ като жената реклама за дъвчащи бонбони, сътворен от Джона.
– Забелязали ли сте как държи молива? – запита госпожа Портър и извади от чантата си бележник и писалка.
– Аз не... – понечи да отвърне Нели.
– Под наклон – отсече господин Портър. Демонстрира го, като грабна писалката на жена си. – Ръката му се извива ето така, виждате ли? Не сте ли на мнение, че трябва да го изпратим на професионална терапия?
– Ами той е само на три и половина години... – отново се опита да поясни Нели.
– Три и три четвърти – поправи я госпожа Портър.
– Точно така – рече Нели. – Много деца още не са развили фините моторни умения на тази възраст...
– Вие сте от Флорида, нали? – прекъсна я господин Портър.
Нели примигна.
– Но вие как... Прощавайте, защо питате?
Нямаше начин да е казала на Портърови откъде е. Винаги внимаваше да не дава информация за себе си.
Веднъж щом човек усвоеше номерата, не беше трудно да се изплъзва от въпроси. Пита ли някой за детството ти, разправяш му за къщичката на дървото, изработена от баща ти, за черната ви котка, дето се е мислела за куче, вдигала се на задни лапи и молела за почерпка. Отвори ли се дума за колежа, фокусираш се върху футболния отбор, дето изкарал цял сезон без загуба, и върху почасовата ти работа в ресторанта на кампуса, където по твоя вина е възникнал малък пожар при печенето на филийки. Важното беше да разправяш колоритни странични случки, та да отклониш вниманието от факта, че в действителност нищо не споделяш. Нужно бе също така да се избягват детайли, които биха те откроили от общата маса, да не уточняваш годината на завършване. Допустимо беше и да се излъже, но само при необходимост.